Ето това са вашите литературни съчинения. В тях има добри и лоши оценки. Добрите ще похваля. Те са го заслужили. Това не означава, че изпитанието за тях е свършило. То едва сега започва. За лошите ще кажа само едно. Трудолюбието, въображението, умението не идват отведнъж. Когато човек си пожелае красива цел, никой и нищо не може да го спре за да я постигне. Трябва му воля за да успее. Уверен съм, че всеки от вас я има. Трябва само да съумее да я използва и приложи.
Вероятно сте чули. Тече учителска стачка. Не можете да повярвате, че такова нещо се е случило, нали? Всеки човек млади приятели, има право да изяви своето достойнство. Иначе не е човек. Без достойнство животът е жалък. Който не уважава достойнството на другите не е нужен на обществото. То ще го изхвърли рано или късно от себе си.
Днес, ние учителите искаме да изразим нашето дълго потъпквано достойнство. Сега ви е трудно да го разберете. Никой не може да унижава другите с лека ръка. Ние също сме хора, от плът и кръв, хора с човешко достойнство.
А сега ме извинете. Ще ида при моите колеги. Няма да ви забравя. Никой от нас няма да ви забрави, защото сме се посветили на вас и на вашето добро и пълноценно бъдеще.
Колев замълча. Свали очилата, сгъна ги внимателно и ги постави в калъфа. Раздаде тетрадките. След това тръгна бавно към вратата.
— Прав е господин Колев. — обади се глас от задните чинове. — Много е прав!
Пред вратата на учителската стая колегите му бяха направили шпалир. На реверите им бяха закачени ленти с надпис — „Стачка“. Те мълчаха навъсени. Директорът минаваше от човек на човек и увещаваше къде с тих къде с остър и заплашителен глас. Никой не му отговаряше. От време на време той изваждаше Джи Ес Ема и говореше дълго и извинително на някого: „Да! Няма да им се изплатят заплати. Само на онези които не стачкуват! Ясно, разбрах!…“
От радиоточката течаха сутрешните новини. Говорителят развълнуван редеше дневните събития. „Пред президентството е направен палатков лагер… Стачниците скандират «Оставка» за министъра на образованието… Полицията е блокирала съседните кръстовища… Стачкуващите учители са неумолими в своите искания…“
Една млада учителка се изкашля и тихо запя: „Върви народе възродени… Към светли бъднини върви…“
Стачкуващите трепнаха. Лицата им засияха, погледите заискриха. Те подеха скъпата на сърцето им песен. Тя заглуши неистовите крясъци на директора, понесе се по коридорите, отекна в стъклата на прозорците, политна към горните етажи на гимназията.
Откъм физкултурния салон се дочу слабо ехо. То се усилваше, проясняваше… Пееха учениците. Пееха във всички стаи на гимназията. Пееха за своите любими учители. Пееха за човешкото достойнство…