Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът
Приключенията на Айзък Бел #6
Пролог
Задимена стая
1912 г.
Големият „Спийдстър“, модел Мармън 32, паркира на „Уолстрийт“ в тъмното между две улични лампи.
Беше късно през нощта, но патрулният полицай О’Риърдън бе на поста си. Според заповедите, които получи, той трябваше да бди никой да не смущава спокойствието на големците, които се пазаряха в офиса на Конгдън. А автомобилът паркира на един хвърлей място от лъскавите лимузини на тротоара.
Мъглата от пристанището бе покрила с капчици страничните стъкла на спийдстъра и О’Риърдън трябваше да се приближи, за да види кой е вътре. Шофьорът го изненада приятно — красива дама със сламеноруса коса. Ченгето се поуспокои. От господина зад нея се виждаха само сивкави контури. О’Риърдън знаеше, че не върви да почука с палка по „Мармън 32“ и да каже на тези вътре да се разкарат, сякаш са клошари на тротоара. Тъй че той плъзна дясната си ръка върху пистолета и леко почука по страничното стъкло, все едно докосваше чашата си до махагоновия тезгях на скъп бар, за да подскаже на бармана, че иска още едно, но без да припира.
Едра длан с дълги, сръчни пръсти, отвори прозореца. О’Риърдън зърна снежнобял колосан маншет, диамантени копчета и черния ръкав на официално сако. Пръстите го стиснаха здраво за китката.
— Пади О’Риърдън? Кой да предположи, че ще те видя тук!
Полицаят веднага разпозна проницателните сини очи, златистата грива и гъстите мустаци. А това изражение можеше да принадлежи само на Айзък Бел, главния детектив на агенция „Ван Дорн“.
О’Риърдън докосна каската си с палката.
— Добър вечер, господин Бел! Не ви познах в тъмното.
— Какво правиш тук толкова късно? — попита Бел.
О’Риърдън понечи да отговори, но видя широката усмивка на Бел — шегуваше се, разбира се. Полицаите на нощна смяна трябва да са навън точно по това време.
Детективът кимна към лимузините.
— Големи дела!
— Съдия Конгдън има специално разрешение от „Гранд сентръл“. Железопътните линии са чисти чак до Чикаго. И съжалявам да го кажа, но и улицата трябва да е чиста. Заповед от капитана.
Бел сякаш не чу.
— Пади, запознай се с жена ми, Марион. Марион, нека ти представя патрулен полицай О’Риърдън. Беше бич за пиратите от Стейтън айлънд, докато работеше в пристанищния отряд. Всички шефове на пристани в Ню Йорк черпеха в нощите, когато Пади слизаше на брега.
Марион се пресегна през съпруга си и подаде ръка, която сияеше в тъмното като слонова кост. О’Риърдън внимателно я пое в огромната си длан и се поклони ниско.
— Щастлив съм да се запознаем, госпожо! Познавам съпруга ви от много години. И трябва да призная, госпожо, че двамата с госпожа О’Риърдън много харесваме филмите ви.
Тя му благодари с глас, който щеше да звънти в ушите му дни наред.
Главен инспектор Бел прекъсна размяната на любезности и рече:
— Е, по-добре да не пречим на обиколката ти.
О’Риърдън отново докосна каската си с палка. Ако един от най-добрите частни детективи в страната иска да се гушка с жена си в тъмен автомобил посред нощ на Уолстрийт, майната им на заповедите.
— Ще кажа на момчетата да не ви притесняват.
Бел обаче му направи знак да се приближи и прошепна:
— Не бих имал нищо против, ако хвърлят по едно око, в случай, че реша да я оставя сама за няколко минути.
— Ще се сбият за това право, господин Бел!
Неколцина гръмогласни политици излязоха от сградата и застанаха пред по-малката от двете лимузини — един седемместен „Рамблър Никърбокър“.
Айзък Бел отвори прозореца, за да чуе какво си приказват.
— Шофьор! Към „Гранд сентръл“!
— Не ми се ще вицепрезидентството да се окаже в ръцете на гнида като Конгдън, но това е положението.
— Гласът на парите е силен…
Рамблърът се отдалечи. Появиха се и по-възрастните участници в съвещанието. С по-бавни крачки те се качиха във втората лимузина — огромен „Кънингам“, модел „Джей“, сглобен ръчно по скици на самия съдия Конгдън.
На Бел възрастните мъже му се сториха по-скоро примирени с решението.
— Конгдън има повечето от необходимите му делегати, а останалите ще си ги купи.
— Ако нашият кандидат не беше умрял…
— Все на куция кон залагаме.