Миньорите, които досега се бяха трудили на борда, помогнаха на тези от брега да я вдигнат на един пристан, импровизиран от един от потопените шлепове.
Миньорите, съпругите и децата им, жените от църквата, реформатори и вестникарски репортери — всички зяпнаха.
Бел също зяпна, не по-малко изумен. Последния човек, когото очакваше да го посрещне, повлякъл голямата си пътна чанта, бе Алойзиъс Кларк.
— Хубава лодка, Айзък!
— Какво правиш тук?
Уиш пусна торбата и си пое дъх.
— Не можех да пропусна ежегодната танцова забава в „Дюкесн“.
— Стигнал си чак до Питсбърг за един бал?
— Доста голям бал. Всички важни клечки бяха там. Дори срещнах полковник Джей Филип Суигърт от щатската гвардия на Пенсилвания. Обича да говори, особено след като пийне.
— Чудесно! — Бел понечи да тупне Уиш по рамото, за да го поздрави.
— Да не скъсаш шевовете — спря го Уиш.
Бел замръзна.
— Добре ли си?
— Нищо ми няма.
— Не изглеждаш съвсем здрав… какво каза полковникът?
— Пристигаш точно навреме — отвърна вече сериозно Уиш. — Гвардейците, пинкертъните и частните полицаи ще се изсипят на борда на „Цар Вулкан“ още тази сутрин. Веднага ще се упътят надолу по течението. Мисля, че ще им трябват не повече от два-три часа да стигнат дотук, зависи колко бързо се натоварят. Ще разпръснат тези шлепове с оръдието си и след това всички ще се изсипят на брега.
Бел подвикна на миньорите, грижещи се за пещта на „Бялата дама“:
— Напълнете го с въглища и нахранете момчетата. Връщаме се обратно на работа.
Миг след това още повече се изненада, когато видя капитан Дженингс от взривения влекач „Камила“. За миг си помисли, че вижда призрак. Но капитанът не беше призрак, а само скърбящ баща.
— Онази нощ сменихме лодките. Убиха момчето ми.
— Съжалявам, капитане!
— Аз ще поема парахода. Познавам тази част от Мон по-добре от момчетата от Синсинати.
— Много по-голям е от „Камила“.
Дженингс вече се качваше по стълбите.
— Параходите са си едни и същи. Реките не са.
— Пристигна писмо за теб — рече Уиш на Бел, като извади плик от жилетката си. — Женски почерк.
Подаде му плика и отстъпи встрани, за да даде на Бел възможност да го прочете насаме.
Бел го разкъса — беше от Мери и съдържаше само два реда.
„Скъпи Айзък, това, което ще сторя, е мой дълг. Надявам се от цялото си сърце да се срещнем отново в един по-добър свят.“
Прочете го отново, след това и трети път. Накрая Уиш се приближи.
— Много умърлушен си за човек, на когото му предстои морска битка.
Бел му показа писмото.
— Пиши й.
— Не знам какво да кажа. Не знам къде да го изпратя.
— Нищо, пак й пиши. Ако не го направиш, един ден ще съжаляваш. Имаш малко време, преди да настане хаосът.
Бел си намери едно по-спокойно място, докато огнярите товареха въглища на парахода с ръчни колички, и се опита да напише отговор в бележника си. Думите не идваха. Взря се в претъпкания палатков лагер. От върха на платформата непокорно се вееше червен флаг. Всички наблюдаваха напрегнато реката и се подготвяха за нападение. Видя Арчи Абът, който тичаше надолу по склона и махаше с ръка, за да му привлече вниманието. В този момент Бел разбра какво трябва да напише.
„Скъпа Мери,
Когато се надяваш да се срещнем в по-добър свят, ще ми се да вярвам, че имаш предвид променен свят на тази Земя, за да не трябва да чакаме до среща в Небесата.
Какъвто и да е, за мен светът ще е по-добър, ако си до мен. Ако това не ти стига, нека сторим нещо тук и сега, за да го поправим заедно.“
Той спря да пише, мъчейки се да проясни мислите си. Арчи почти беше стигнал до него и не спираше да го вика. Бел отново започна да пише.
„Опитвам се да ти кажа върни се.
С цялата си обич,
— Айзък! — Арчи скочи на пристана, запъхтян. Говореше тихо и бързо. — Миньорите имат оръдие.
— Какво?
— Чух, че някой — вероятно нашият приятел господин Клей, им е осигурил оръдие. Открих го. Виж, там най-отгоре на платформата. Току-що му махнаха покривалото.
Бел погледна накъдето сочеше приятелят му. Оръдието беше на колела. Седеше полускрито зад чували с въглища и дебелата зидария в основата на платформата.