— Спокойно, Джо — рече Мак Фултън. — Айзък е просто детектив.
— Доста добър при това — добави Уоли Кисли, — стига да се научи да ги хваща живи.
— Или поне да им намира труповете.
Вандорнците чакаха влака в един бар, близо до гара „Юниън“. Принц Хенри от Прусия се връщаше в родината си и шефът ги връщаше обратно в Ню Йорк.
— Колко беше разстоянието между парахода и колелото? — попита Арчи.
— Около метър — отвърна Бел. — Но за да оцелее, без да го видя, би трябвало да се гмурне под лопатките на колелото и да остане там много дълго.
Бел превърташе наум падането на Клей. С горчивина съзнаваше, че ако го беше хванал жив, щеше да е много по-близо до залавянето на истинския провокатор.
— Е, поне стачката приключи — рече Ван Дорн. — Миньорите не са особено доволни, но отново ще работят, а семействата им ще живеят в къщи, а не в палатки.
— В къщи на компаниите — уточни Бел.
— Да, разбира се. Младата ти приятелка показа ли се?
— Още не — Бел нямаше представа къде е Мери.
Уиш Кларк влезе, понесъл неизменната си чанта.
— Уиш изглежда сякаш е изгубил най-добрия си приятел.
— Или е изпуснал пълна бутилка — каза Мак.
Уиш не седна.
— Синко, имаш ли секунда? — попита той Бел и отиде на една отдалечена маса.
Бел го последва.
— Седни, Айзък.
— Какво има?
— Докато са разглобявали останките от черния параход, са открили…
— Тялото на Клей?
— Съжалявам, Айзък! Открили са момичето ти.
— Какво?
— Обгорена до смърт, когато се е пръснал котелът. Изглежда сякаш е участвала в саботажа.
— Не може да бъде! — дъхът на Бел секна.
— Може би не, синко. Ти ми показа писмата й. Може да е сторила, това, което е смятала за свой дълг.
— Къде е… къде е тя?
— Запомни Мери, каквато е била, Айзък.
— Трябва да я видя.
— Не, Айзък. Вече я няма. Не и тази, която помниш. Нека остане тази, която помниш.
Бел се обърна към вратата. Уиш му препречи пътя.
— Няма проблем. Просто трябва да кажа на брат й — успокои го Бел.
— Джим знае.
— Как е?
— Отказва да повярва. Кълне се, че му е писала как ще ходи в Ню Йорк, за да се изправи срещу човека, който контролирал Хенри Клей.
— Срещу кого?!
— Не е написала.
— Тогава ще го открия, ако ще да ми отнеме всяка свободна минута — заяви Бел.
Уиш Кларк постави ръка на рамото на Бел.
— Само помни, синко, че за тези, които никога не се отказват, времето е винаги на тяхна страна.
Епилог
Задимената стая
1912 г.
Асансьорното пиколо в сградата на Конгдън посегна към интеркома.
— Може ли да ми дадете името си, сър? Трябва да се обадя предварително.
— Не се обаждайте — каза главен следовател Айзък Бел. Разтвори палтото си и му показа значката си на „Ван Дорн“, както и браунинга си.
В кабинета на Конгдън беше горещо и задимено, а пепелниците бяха пълни с угарки. Конгдън още грееше от победата си — позна Бел, когато детективът влезе, без да почука. Посрещна го топло.
— Главен следовател Айзък Бел! Не съм ви виждал, откакто ми взехте пари на покер през 1907-а.
— Ако тогава знаех каквото знам сега, щях да ви взема повече.
— Помня играта ни като приятелска, нищо че беше скъпичка.
— Съдия Джеймс Конгдън, арестуван сте за убийство във въглищните мини!
Конгдън се засмя.
— Нямам време за арести. Влакът ми ме чака, за да ме откара в Чикаго, където ще ме избират за кандидат-вицепрезидент.
— Тогава съм ви хванал точно навреме, за да спася живота на този, който се кандидатира с вас.
Конгдън пак се засмя.
— Никога не се предавате, нали? Знам, че душите край мен от години, но никога няма да ме свържете с никакви убийства. Всъщност, благодарение на моята намеса пред президента Рузвелт, стачката свърши мирно. Всеки получи каквото иска — миньорите получиха малко увеличение, а собствениците се принудиха да признаят профсъюза, и от тогава няма стачки.
— Дори ако тази лъжа беше истината — отвърна тихо Бел, — ще умреш за убийството на Мери Хигинс.