— Мери Хигинс загина, саботирайки параход — отвърна Конгдън. — Но не мога да си позволя подобни обвинения да заблудят наивни гласоподаватели. Господин Потър! Имам нужда от вас!
Добре сложен мъж на средна възраст с брада, в която личаха бели косми, докуцука до кабинета на Конгдън, вдигнал „Бисли“.
Бел го огледа.
— Господин Потър, ще разочаровате мнозина, които си мислеха, че Хенри Клей се е удавил в река Охайо.
Конгдън каза:
— Господин Клей се превърна в господин Потър, за да му помогна да живее в охолство, а не да свърши на електрическия стол.
— И в замяна — каза Бел, — убива враговете ти.
— Разочарован съм, че изобщо не изглеждате изненадан. Надявах се да видя как зяпвате — каза Конгдън.
— Джоузеф ван Дорн още преди много години заподозря, че Клей е ваш. Кой друг можеше да е такова студенокръвно чудовище? И ви описа до последния детайл, включително като човек, достатъчно прозорлив, за да види таланта на Клей и достатъчно алчен, за да се възползва от него.
При споменаването на Ван Дорн лицето на Клей остана безизразно.
— Тази издутина в палтото ти, където едно време имаше „Колт“, а след това и „Бисли“ сега доколкото знам е „Браунинг“. Остави го на бюрото на господин Конгдън.
Бел остави на бюрото любимия си пистолет.
— Вероятно си заменил с нов и този в ръкава си, откакто ти го взех. Пусни и него.
Бел извади деринджъра си и го подаде на Клей.
— И този в джоба.
— Добра памет.
— И ножа в ботуша.
— А искаш ли да го хвърля по нещо?
— Ако още можеш, улучи ръба на онзи рафт с книги.
Бел го хвърли от горе на долу.
Джеймс Конгдън извика ядосано. Острието се заби право в портрета на последната му жена, изрисувана като пищна богиня в прозрачна коприна, и сега ножът се поклащаше от носа й. Бел се възползва от разсейването, за да се плъзне зад статуята на Роден.
— Извинявам се, пропуснах.
Клей насочи пистолета си към него.
— Ами ако пропуснеш и улучиш любимата статуя на шефа си?
Клей закрачи към него с думите:
— Толкова ще се приближа, че няма да пропусна.
— Внимавай! — предупреди го Конгдън.
Когато Клей се обърна, за да го успокои, Бел извади деринджъра от шапката си.
— Пусни го!
Хенри Клей спря като закован. Стреснатото му изражение сякаш крещеше „Откъде пък се взе това?“.
Бел рече:
— Човек се учи, докато е жив. Хвърли пистолета на килима.
Клей сви рамене с лека усмивка и се подчини. След това погледна към Конгдън. Старецът галеше бронзовата статуетка на бюрото си.
— Грешите, детектив. Това тук е любимата ми статуя.
— Не мога да повярвам, че я предпочитате.
Вместо отговор, съдията дръпна ръчката.
Айзък Бел, Хенри Клей и Джеймс Конгдън вдигнаха глави към тавана.
Само Бел се усмихна.
Изпъна ръка. На дланта му покапа топла вода.
— Я, в кабинета ви май вали.
Конгдън отново натисна ръчката. Не се случи нищо. Той продължи, все по-яростно — блъскаше я надолу, дърпаше я нагоре, блъскаше я надолу.
Бел рече:
— Стори ми се разумно да спра тръбите с пара, водещи към кабинета ви.
Конгдън се отпусна на стола си.
— Как разбрахте?
Бел бързо си върна снаряжението от бюрото на съдията, преди на двамата да им хрумнат някакви други идеи.
— Съдия Конгдън, арестуван сте за убийството на Мери Хигинс!
Хенри Клей смени изражението си от объркано на още по-объркано.
— Беше извън стаята преди малко, Клей. Не ме чу да обвинявам шефа ти.
— Луд ли си, Бел?
— Ще ми се да бях. Всичко бих дал да греша, но тя е загинала тук, в кабинета му.
— Мери умря в Питсбърг.
— Мери Хигинс е била открита в Питсбърг. Според мнозина е била попарена до смърт, докато ти е помагала да взривиш парахода на гвардията.
Клей поклати глава.
— Мери не ми е помагала. Нямам представа защо е била на борда. Сигурно е използвала дегизировката си на момче, като в Денвър.
— Никога не е била на борда на „Цар Вулкан“. Не и жива. Умряла е тук, в Ню Йорк. Братът на Мери се закле, че никога не е била в Питсбърг, защото му е писала, че ще дойде тук, за да се изправи срещу шефа на провокатора — твоят шеф. Никой не му повярва. Но защо да го казва, ако не се е побъркал от мъка или ако не казва истината? Затова поразпитах. Оказва се, че не само аз съм бил увлечен по нея.