Клей застана над него.
— Как отнесе тялото на Мери до парахода в Питсбърг?
Джеймс Конгдън отвърна с последния си дъх.
— Не беше единственият амбициозен глупак, който работеше за мен.
Клей отпусна рамене, подобно на Конгдън преди малко. Поклати глава, объркан и наскърбен. Обърна се към Бел.
— Никога не се отказа и намери убиеца на Мери.
— Само че Конгдън не уби всички останали, загинали по време на машинациите ти. Хенри Клей, арестуван си!
Кехлибарените очи на Клей показваха само поражение, но пистолетът му се надигна с нечовешка скорост. Бел стреля към оръжието и го изби от ръката му. Пистолетът падна върху гърдите на Конгдън. Клей го погледа за известно време, мърдайки безцелно с пръсти. Празният му поглед се премести върху деринджъра на Бел и очите му светнаха.
— Остава му само един изстрел. Мислиш ли, че можеш да спреш Хенри Клей с един куршум?
Вратата зад него се отвори с трясък и мощен глас избумтя:
— Айзък би могъл да те спре точно с един изстрел между очите. Но го накарах да ми се закълне, че ще ми даде възможност да стрелям първите седем пъти, ако му дадеш и най-малката причина да натисне спусъка.
Хенри Клей погледна зад рамото си, право в дулото на колта на Ван Дорн.
— Вдигни телефона и се обади на влака на Конгдън — нареди Ван Дорн.
— На влака ли?
Бел обясни:
— Имаш среща с електрическия стол. Затворът Синг Синг е по път към Чикаго. Ще те оставим там, докато дойде време за процеса ти.
Марион Бел знаеше от опит, че след като съпругът й разреши случай, ще й разкаже всичко. Но този път бе различно. Когато Айзък се отпусна на предната седалка на автомобила им, тя усети, че иска да й разкаже още сега, но не може да намери думите и може би никога нямаше да може.
Марион запали колата и пое по Бродуей. Бел седеше смълчан до нея и наблюдаваше оживените вечерни улици. Когато стигнаха до Четирийсет и втора улица, Марион сви вляво към река Хъдсън.
— Къде отиваме? — попита Бел.
— У дома.
Домът им беше на четири хиляди километра, чак в Сан Франциско. С автомобил биха им трябвали поне два месеца, в зависимост от времето и състоянието на пътищата, а колата на Марион едва ли можеше да издържи. Марион, разбира се, знаеше това, което значеше, че има план. Бяха се оженили преди две години на лайнера „Мавритания“ и Бел я познаваше достатъчно добре.
— Джо ван Дорн няма да ме пусне за толкова дълго.
— Сигурна съм, че ще стигнем до Мисисипи за не повече от десет дни.
— Зависи от пътищата.
— И десет нощи.
— Пътищата ни ще свършат оттатък Мисисипи.
— Тогава ще сложим колата на някой частен влак в Сейнт Луис. След още четири дни ще сме вкъщи.
Бел се приведе напред и разгледа уредите на таблото.
— Напълнила си резервоара.
— А в багажника има кошница за пикник.
Марион стигна до ферибота, там се качиха на палубата за пътници и застанаха на перилата, наблюдавайки светлините на Манхатън. Насред реката тя попита:
— Какво каза Конгдън?
— Призна.
— А ти как се почувства?
— Сбогувах се със старата си приятелка Мери Хигинс.