— Убиец — отвърна Бел. — Стой тук! Ще видя какво мога да сторя.
Хенри Клей вървеше през тълпата на пръв поглед безцелно. Беше на около трийсет и пет години, с яко телосложение, което не му пречеше да се движи с елегантна лекота и грация. Макар да не бе изключително висок, широките му раменете бяха доста впечатляващи и той обикновено ги прикриваше със скъпи костюми, когато беше в офиса си на Уолстрийт, или с раздърпано палто, когато се преструваше на миньор. Червената кърпа на врата му не крещеше, че е привърженик на профсъюзите, но показваше ясно на чия страна е в конфликта между работници и капиталисти. Шапка с мека периферия криеше в сянка лицето и очите му със златисти точици, които сега изглеждаха тъмнокафяви.
За миг Клей се озова лице в лице с някакъв нахъсан миньор и промърмори тихо:
— Копелето по-добре направо да беше застреляло тия момченца!
Докато го подминаваше, миньорът извика „Убиец!“.
Охранителите на Глийсън трепнаха неспокойно.
Пътьом покрай друг мъж, Клей прошепна:
— Клетите момченца, даже не ми се мисли колко са страдали!
— Убиец! — изригна вик зад него. Все едно натискаше електрически звънец.
— Клетите момченца…
— Убиец!
Клей спря пред двама мъже, които сякаш се колебаеха. Изглеждаха разумни и не възнамеряваха да рискуват.
— Няколко човека ми казаха, че тоя Хигинс е шпионин на компанията.
— Я стига глупости! Кой си ти? Как се казваш?
— Клагарт — отвърна Клей и им подаде ръка, като ги привлече като риба на кука с усмивка на опитен търговски представител. — Джон Клагарт.
— И какви са тия приказки за Хигинс? Чух, че е член на профсъюза.
— И аз — намеси се другият.
— Точно както шефовете ви искат да мислите. Онези момчета ми казаха, че точно когато един техен приятел казал „да“ на змията, пинкертъните му се лепнали като блажна боя. Пребили го, надули му лицето като балон и му счупили ръката…
— Шпионин!
— Убиец!
— Шпионин!
Клей продължи да се движи из тълпата, като не спираше да подклажда омраза към Хигинс. После се качи на едно корито за коне и се огледа. Такаааа! Ето го и него, любимецът на Джоузеф Ван Дорн — младият Айзък Бел. Търчеше по стъпалата на съда и се опитваше да вразуми тълпата.
6
— На въжето!
Бел изкачи стъпалата на съда, точно когато развилнялата се тълпа започна да иска линч.
— Да увисне!
— Убиец!
— Шпионин!
— Я се спрете!
Бел имаше мощен глас и когато викна, думите му стигнаха до най-отдалечените хора в множеството. Бел вдигна ръце и сякаш стана двойно по-висок. Заговори бавно, отчетливо и силно:
— Джим Хигинс не е шпионин! Джим Хигинс е честен и работлив човек, като всеки от нас!
— Шпионин!
Бел посочи с показалец миньора, който бе извикал.
— Кой ти каза, че Джим е шпионин? Хайде, човече, кажи ни! Някой, когото познаваш? На когото вярваш? Кой?
Миньорите се спогледаха и после отново впериха очи в Бел.
— Джим Хигинс е толкова човек на компанията, колкото и всеки от вас!
Мъжъте стояха нерешителни и объркани. Отзад обаче някой се провикна:
— Убиец! Убиец!
На гаснещата светлина на деня не се виждаше кой вика. Сенчест силует с нахлупена над очите шапка се понесе през тълпата. Още десетина души подеха:
— Убиец! Убиец!
Както стоеше на стълбите, Бел видя тълпата, която като вълна заприижда към затвора.
Охраната на затвора отстъпи назад.
— Стойте на поста си, хора! — извика им Бел.
— Убиец!
Ченгетата се разбягаха. Вече никой не стоеше между затвора и тълпата, освен един млад детектив от агенция „Ван Дорн“.
Бел извади армейски колт от палтото си и го насочи към тълпата. После заяви хладно:
— Ще застрелям първия, който пристъпи насам!
Мъжете отпред, които бяха достатъчно близо, за да видят очите му, му повярваха веднага. Поколебаха се и отстъпиха назад.
„Джо, проклет самодоволен добряк!“ изруга наум Хенри Клей, сякаш големият детектив го гледаше сурово иззад бюрото си или иззад дулото на пистолета си.
„Добрината привлича добрина. Глупаците — глупаци!“
Клей бръкна под размъкнатото си палто. Глупак или не, изправен на върха на стълбите, Бел приличаше на герой. Само с няколко думи успя да разколебае хората, готови да линчуват Хигинс. Клей успя отново да ги разгорещи, но сега младият детектив държеше пистолет. Време бе да спре този младок, преди да е съсипал всичко.