Под мишницата си Клей държеше първокласен „Колт Бисли“, 45-и калибър, изработен съвършено. В правилните ръце и от това разстояние, пистолетът беше смъртоносен като пушка. А Хенри Клей бе обучен от майстор-стрелец и се бе упражнявал с пистолета също толкова много, колкото и с рязана пушка и с дългобойна с пушка, с нож и с юмруци. Нямаше никакво съмнение, че неговите ръце са правилните.
Айзък Бел видя, че въпреки колебанието в първите редици, някой си проправя път през тълпата.
Мери Хигинс! Тя разблъскваше хората, а после се затича по стълбите, за да застане до него.
— Ако имаш пистолет — каза Бел, — дай ми го и се разкарай, докато още можеш да го направиш.
— Нямам нужда от пистолет.
— Значи си по-голяма мечтателка и от брат си… Залегни!
Проблесна дуло. Бел дръпна Мери и я събори на земята. От задните редици на събралата се тълпа изтрещя изстрел. Куршумът отнесе кепето на Бел. Не се видя кой стреля, нито дали ще стреля отново. Но сигурно щеше. Отново проехтя изстрел и младият детектив се препъна. Куршумът беше пробил палтото му и остави горяща диря по гърдите му. Бел обаче се изправи и насочи колта си към тълпата. Обходи с поглед множеството, но не успя да различи нападателя. Видя обаче, че вторият изстрел окуражи гневните миньори. Натискани от мъжете зад себе си, миньорите от първия ред занастъпваха напред.
Бел натисна спусъка и стреля четири пъти, като дърпаше ударника с лявата си длан след всеки изстрел. Стори го толкова бързо, че четирите изстрела се сляха в един.
Куршумите прелетяха над мъжете. Те скриха глави, а някои се спуснаха към каквото прикритие можеха да намерят. Ветерани от Испанската война, които имаха опит в подобни ситуации, направо се метнаха по лице в калта. Тълпата отстъпи и Бел и Мери се спуснаха по стъпалата към затвора — неголямо мазе с нисък таван, в което се примесваха гнилия дъх на реката и острата миризма на керосиновите лампи, които го осветяваха. В трепкащите им пламъци се виждаха грубо сковано дървено бюро, рафт за оръжия, две килии и тъмен коридор, който водеше към заден изход или поне така се надяваше Бел. Той бързо залости вратата.
Джим Хигинс ги наблюдаваше от килията си, стиснал здраво пръчките на решетката. Бел мерна на оръжейния рафт връзка ключове и двуцевна пушка. Отключи килията и натика пушката в ръцете на Хигинс. Джо се втренчи в оръжието така, сякаш Бел му беше подхвърлил змия.
— Не се цели в никого. Шумът ще ги уплаши достатъчно.
— Добре ли си, Айзък? Имаш кръв по палтото.
— Нищо ми няма!
Бел усещаше ребрата си като след десет рунда с някой панаирен Херкулес, обучен да удря в гръдния кош. Но поне можеше да диша, значи нито едно ребро не беше счупено.
— Идват! — викна в този момент Мери. Тя грабна един фенер от бюрото и го вдигна така, че да освети дъното на коридора. После тръгна натам.
Ударите по вратата ставаха все по-силни. Бел дръпна пушката от ръцете на Хигинс. Мери се зададе с бързи стъпки:
— В дъното има врата и стълба към брега на реката.
— Колко души има там?
— Нито един. Твърде стръмно е.
— Вземи брат си!
Мери хвана Джим под ръка и освети пътя към изхода. Бел ги следваше отзад. Тълпата заблъска с някакъв импровизиран таран. Бел натисна спусъка и пушката изрева. Блъскането спря за миг.
— Вървете! — обърна се Бел към Мери и Джим. — Аз ще ви прикривам.
Оставаха му един патрон в пушката и един в револвера. Джим Хигинс заслиза по дървената стълба, която спуснаха към брега. В този момент вратата подаде и през нея се показа здрав кол от ограда, който мъжете отвън явно бяха използвали за таран.
Бел стреля отново с пушката и колът се търкулна на пода на затвора, сякаш мъжете, които го държаха, се бяха разбягали.
— Хайде! Тръгвай! — повтори той на Мери. — Май ги уплаших достатъчно.
Вместо обаче да последва брат си, Мери изтича към вратата и хвърли лампата. Тя издрънча върху бюрото на тъмничаря. Керосинът се подпали, бюрото пламна, а след него и втората лампа. Мери се спря за миг в коридора и силуетът й на фона на оранжевите пламъци се запечата в съзнанието на Бел. Красотата й спираше дъха му.