Айзък Бел почака кънингамът да завие зад ъгъла, заедно с ескорта от бръмчащи мотоциклети и се обърна към жена си:
— Ако Джеймс Конгдън стане вицепрезидент, животът на президента няма да струва и пукната пара. — После целуна Марион по устните. — Благодаря, че ми помогна да изглеждам безопасен пред ченгетата. Сигурна ли си, че не искаш да се прибереш?
— Сигурна съм! — рече твърдо тя и Бел разбра, че няма да я разубеди. Този път беше различно.
Макар да бе облечен като за театър, Бел не взе копринения цилиндър, който лежеше на задната седалка, а сложи мека шапка с широка периферия.
Марион оправи вратовръзката му.
— Винаги съм се питал защо никога не ми казваш да внимавам — вметна Бел.
— Не ми се ще да спирам устрема ти.
— И бездруго не можеш — смигна и той и излезе от колата с усмивка. Но докато пресичаше Уолстрийт, лицето му се вкамени, а топлотата в очите му изчезна.
Джоузеф ван Дорн, едрият, брадат основател на агенцията, стоеше спотаен в сенките, неподвижен като ледена статуя. Очите му зорко шареха по улицата, докато зад гърба му Бел се справяше с ключалката на външната врата. След минута и двамата бяха в сградата. Бел отвори още една стоманена врата с надпис „Котелно“. Вътре беше топло и влажно. През няколко огромни парни клапи минаваха спретнато сплетени дебели тръби. Ван Дорн огледа контролните табла като се ориентираше по една техническа схема, която извади от вътрешния си джоб.
Айзък Бел излезе отново на улицата и се отправи към централния вход на сградата. Като видя скъпите му дрехи, портиерът кимна почтително. Очевидно онези политици бяха прави, гласът на парите беше силен.
— Последен етаж! — нареди портиерът на прозяващото се пред асансьора пиколо.
— Мислех, че всички са приключили там.
— Не съвсем.
Книга първа
Въглища
1
Мина „Глийсън“ №1, Глийсънбърг, Западна Вирджиния
1902 г.
Нещо у този румен младеж със златна коса изглеждаше подозрително. Един от надзирателите, които наблюдаваха миньорите, вървящи покрай релсите към входа на „Глийсън 1“, го посочи на шефа си от агенция „Пинкертън“1.
Младежът стърчеше над работниците от Италия и Словения и дори над местните момчета. Но не височината му бе необичайна. Нито пък тънкото му жилаво тяло. Работата бе тежка, а до отдалечените въглищни райони храната достигаше бавно и трудно. В баровете по разкаляната главна улица на градчето не даваха безплатен обяд.
Един от миньорите, куцукащ на дървения си крак, се спъна в някаква траверса и връхлетя върху друг, който пък се подпираше на патерици. Младежът се плъзна към тях и ги подхвана с толкова леки и плавни движения, сякаш танцуваше. Мнозина осакатяваха на тази работа — младежът обаче стоеше на двата си крака и все още имаше всичките си пръсти.
— Не ми прилича на беден работник — презрително се усмихна надзирателят.
— Наблюдава като котка всичко, което се движи — отвърна агентът от „Пинкертън“, който носеше бомбе, револвер под палтото си и блекджек2, привързан към китката.
— Може би е от стачниците?
— Ще му се прииска да не е!
— Направете път!
Една електрическа лебедка опъна метален кабел между релсите. Миньорите, строителните работници и обслужващият персонал на мините отскочиха встрани. Кабелът придвижваше редица от няколко вагонетки от мината към върха на стръмен склон, където беше механизмът за обръщане. Там въглищата се разпределяха и се товареха в шлепове, които ги откарваха към Питсбърг по река Мононгахела.
Високият млад миньор поздрави Джим Хигинс, който стоеше на ръчката за дерайлиране. Работата му беше да дерайлира вагонетките, ако се скъса кабелът, за да не полетят обратно в недрата на мината.
— Ченгетата те наблюдават! — предупреди го Хигинс.
— Не съм стачник.
— А ние, стачниците, искаме просто да живеем като човешки същества, да храним семействата си и да дадем образование на децата си.
— Ще те уволнят.
— Не могат да уволнят всички. Въглищната промишленост се разраства, а работната ръка не стига.
Хигинс беше смелчага. Налагаше му се, защото иначе трябваше да признае, че собствениците няма да се спрат пред нищо, за да държат профсъюза вън от Западна Вирджиния. Работниците, уволнени, задето са казали добра дума за профсюъза получаваха в добавка и шут за цялото си семейство, което биваше изхвърляно от бараките, които наемаха от „Глийсън Консолидейтед Коул & Коук“. А ако Глийсън надушеше сред работниците си организатори на стачка, агентите на „Пинкертън“ ги изпровождаха до Пенсилвания, пребити почти до смърт.
1
Първата частна охранителна и детективска агенция в САЩ, основана от Алън Пинкертън през 1850 г. Агенцията се прочува, когато осуетява заговор за убийството на Ейбрахам Линкълн, а след това му осигурява лични телохранители по време на Гражданската война. — Б.пр.