— Джим Хигинс!
— Тук съм, тъкмо се канехме да копаем.
— Джим Хигинс, арестуван си!
— За какво?!
— За убийството на момчетата в мината.
— Ама, нищо такова…
— Напуснал си поста си на ръчката за дерайлиране и не си спрял вагонетките.
— Надзорникът ми нареди да смажа…
— Тия работи ще ги разправяш на съдията — сряза го пинкертънът.
Джим Хигинс изправи рамене и вирна брадичка.
— Натопихте ме! Разбрали сте какъв съм. Разбрали сте, че побоят не помага и сте решили да ме извадите от играта. Първо ръчката за дерайлиране, за да съм по-далеч от работниците, а сега едно от платените ви съдийчета ще ме бутне в затвора, без да съм виновен, нали? Всички знаем, че съм невинен!
— Не — подсмихна се едно от ченгетата. — Никой няма да те тикне в затвора. Отиваш на бесилото.
После полицаите го сграбчиха го и го поведоха навън.
Джим Хигинс се обърна и се втренчи в Айзък Бел:
— Има още там, откъдето идвам!
3
— Тази верига беше чисто нова — каза отговорникът по механизмите в мината, огромен мъжага с телени очила. — Лично аз съм я слагал. Не може да се скъса.
— Казват, че и едно слаба брънка е достатъчна, за да се скъса — отвърна Айзък Бел.
Двамата мъже стояха до лебедката на върха на склона и пред очите им релсите се спускаха стръмно към входа на мината. Неколцина механици трескаво монтираха временни вентилатори, а стотина спасители стояха и ги чакаха да свършат, за да се прочисти мината от отровните и запалими газове. Едва тогава щяха да влязат в галериите, където бяха останали другарите им.
Механикът се наежи.
— Не слагам слаби брънки, синко! Оглеждам всяка една по отделно.
— Чудя се — каза Бел, — дали пък кабелът не се е скъсал.
— Много се чудиш, господинчо!
Бел се усмихна приятелски и в сините му очи разцъфна нещо теменужено.
— Понеже аз карах влакчето до дъното на мината, ми е много чудно кой и защо го пуснал надолу.
— А! Ти си тоя, дето се е опитал да го спре? Дай да ти стисна ръката, синко! Смело момче си!
— Ще ми се да бях успял — отвърна Бел. — Но се чудех…
— Не се чуди, кабелът си е наред. Ела да видиш!
Механикът поведе Бел към огромна макара, около която бе навит дебел почти три сантиметра стоманен кабел. Пръстът му посочи здрав възел на края.
— Ето този накрайник пречи на кабела да заяжда. Виждаш ли, че накрайникът е непокътнат? Обезопасителите също не са помръднали.
— Значи все пак се е счупила брънка във веригата.
Механикът поклати глава.
— Ако успеят да извадят веригата от бъркотията долу, обзалагам се, че е здрава като в деня, когато я сложих. Направена е от стомана с примеси на молибден. Знаеш ли какво е това, синко?
Бел знаеше, но прост работник — сигурно не, затова поклати глава.
— Чувал съм, но не знам точно какво е.
— Сплав, създадена от френски металурзи. Много по-здрава е от обикновената стомана. Молибденът не се чупи.
— Тогава как се е случило? — попита Бел.
— Може да е била скобата.
— Каква скоба?
— Въртящата се скоба, която свързва кабела с веригата. Правим я такава, за да се захваща кабелът по-лесно, а се върти, за да се разпределя тежестта. Обзалагам се, че тя е подала.
— Често ли се чупят тези скоби?
— Никога! Е, почти никога…
— А дали не е била твърде малка за целта?
— Не! Сам съм я слагал. Издържа по-голяма тежест от тази която трябва да крепи. Не мога да си представя какво е станало…
Бел тъкмо се чудеше дали има някакъв достатъчно учтив начин да попита механика още нещо, за да продължи разговора си с него, когато при тях се появи един от охранителите на мината и изгледа Бел подозрително.
— Какво си плещите вие двамата?
Механикът не се стресна. Беше ценен кадър и си знаеше мястото. Но Айзък Бел, нищо и никакъв миньор, трябваше да отстъпи, освен ако не събереше смелост да го погледне в лицето с риск за работата си и да му каже да върви по дяволите.
Бел обърна гръб на охранителя и закрачи надолу.
— Къде отиваш, бе? На теб говоря!
— Поправиха вентилаторите — обади се през рамо Бел. — Отивам със спасителите. Ти ще дойдеш ли?