Нещо проблесна под краката му. Лежеше под дясната релса, почти скрито. Бел се спря и се вгледа надолу, като се опитваше да подреди мислите в натежалата си глава. Скобата? Дали не му се привижда? Или наистина има парче от нея точно под краката му? Да се наведе ли? Имаше чувството, че ако го стори, няма да успее да се изправи. Виеше му се свят. Но беше важно да го направи. Саботьорът…
Бел събра сили, наведе се и се подпря на едно коляно. Посегна към парчето метал, но внезапно върху ръката му падна сянка.
Айзък Бел вдигна глава.
Погледът му срещна чифт златни очи — едновременно далечни и пронизващи като на дебнещ вълк. Челюстите между очите се превърнаха в юмрук. Явно газовете бяха размътил разсъдъка му. Бел понечи да се изправи. Трябваше да избяга. Юмрукът го връхлиташе със силата на бясно движещ се локомотив. Ръцете на Бел се вдигнаха от само себе си, за да блокират и отвърнат на удара. После нещо сякаш експлодира дълбоко в главата му и пред очите му притъмня.
Айзък Бел се събуди от лек повей, който галеше лицето му.
Лежеше по гръб между две релси. На грапавия таван над главата му мъждукаше електрическа крушка. Болеше го главата, болеше го и челюстта. Надигна се. В съзнанието му се върнаха спомените за спрелите вентилатори и опитите му да избяга от натрупващите се газове.
Сега вентилаторите работеха и вкарваха свеж въздух в галериите. Бел се изправи и се заизкачва по тунела, а умът му се луташе сред спомени — съновидения.
Спомни си, че откри счупената брънка от веригата и я скри в цепнатина между една от подпорните греди и стената. Четвъртата греда над най-дълбоката галерия. После зърна липсващата скоба. Или пък не? Мислите му се блъскаха безредно. Видя ли я? Или не я видя? Привиждаха му се жълтеникави очи… Сянка… Призрачен юмрук…
Главата го болеше. И челюстта. Беше паднал лошо. Единственото, което знаеше със сигурност беше, че е извадил луд късмет с вентилаторите, които са заработили отново, преди отровните газове да го задушат.
Най-накрая в далечината проблесна светлината на изхода и Бел ускори крачка.
— Ти пък откъде се взе?
Миньорите, които оправяха електрическите кабели, го зяпнаха изненадани.
Бел посочи с палец зад гърба си и добави:
— Да кажете на механиците, дето са поправили вентилаторите, че ще ги черпя.
Пред входа стотици мъже и момчета чакаха да слязат на работа в мината. Бел се мушна в тълпата и като избягваше внимателно пазачите на компанията, излезе от загражденията и се упъти към стаята на телеграфа.
Бел вървеше по главната улица на Глийсънбърг, набраздена от дълбоки коловози, издълбани от колелета на каруци. От двете и страни се редяха дървени бараки, а отнякъде се носеше невероятна воня. На всичкото отгоре по улицата се щураха и някакви кози, които Бел внимателно избягваше, докато обмисляше какво съобщение да изпрати на Джоузеф ван Дорн.
Кой би саботирал мина? Нито един член на профсъюза не би избивал собствените си хора. Още по-малко пък вежливият Джим Хигинс, който не спираше да говори за умереност. Но ако саботьорите не бяха хора от профсъюза, кой тогава би могъл да го направи?
Собствениците? Но те щяха да загубят най-много, ако затворят мината. Катастрофата можеше да е много по-тежка, можеха да загинат стотици хора, а мината да прекъсне работа си не за дни, а за месеци.
Кой тогава?
Бел нямаше отговор. Мисълта му се насочи към други необясними неща. Със сигурност някой бе разрязал веригата. Но в момента, когато тя се скъса, вагонетките се изкачваха нагоре по хълма пред погледите на стотици хора. Никой, включително самият Бел, не видя мъж с ковашки умения, покачен на вагонетката, който да троши веригата с чук и длето.
4
Щом пристигна в Питсбърг, Айзък Бел се изкъпа два пъти.
Първия път в квартирата си за пет цента, където беше оставил багажа си и където успя да свали достатъчно въглищен прах от себе си, за да го допуснат в нафукания клуб „Дюкесн“ — богато обзаведен в псевдоримски стил и извисяващ се насред Златния триъгълник, точно там където река Мононгахила се сливаше с Алигейни, за да образуват река Охайо. В клуба Бел се изкъпа втори път и след това облече безупречния си бял костюм.