Управителят каза:
— Наричаше се Смит. Облигациите бяха на железница „Ню Хейвън“.
— Благодаря ви — каза Бел, макар да бе разочарован. Почти очакваше управителят да се опита да прикрие Клагарт. „Тибодо & Марзан“ имаха клонове навсякъде в Средния Запад и биха били добро прикритие за частен детектив или провокатор.
— Чудя се дали няма още нещо, което да съобщя на шефовете си за господин Смит? Имате ли нещо друго, което да ни помогне да го проследим? Надявам се, ясно ви е, че фирмата ни го счита за решителен крадец, който няма да се спре.
— Най-после стигнахте до същината, младежо.
— Каквото и да било. Нещо необичайно?
Мъжът се надигна рязко от стола си.
— Не, сър! Не помня нищо.
Бел също се изправи. Не му вярваше. Беше напипал оголен нерв. А навярно го бе поставил и в позиция, в която управителят не искаше да бъде, затова каза:
— Един от хората, с които работя, който ме научи на много неща в занаята, веднъж ми каза, че най-трудното нещо на света е да накараш някого да направи нещо правилно по грешните причини.
— И кой е занаятът ви, господин Бел?
— Частен детектив съм.
— Надявам се, не мислите, че съм шокиран от признанието ви. За коя агенция?
— „Ван Дорн“.
— Аха, добра репутация имате… е, най-после решихте да сте открит с мен. Ще рискувам и също ще съм открит с вас. Смит ме смути. Първо, кой, да го вземат мътните, ще си купува плаващ палат в наши дни? Второ… събуди инстинктите ми. От друга страна нямаше причина да не осребрим облигациите — дори бяхме задължени, тъй като нашата фирма е издателят.
— Ако законността на облигациите не е била под въпрос, какъв е бил проблемът тогава?
— Докато беше тук, по частния ни телеграф пристигна съобщение за него.
През Бел сякаш мина електричество. Джакпот!
42
— Видяхте ли съобщението?
Бел се опитваше да звучи небрежно, но едва ли можеше да заблуди мъжа срещу себе си.
— Беше кодирано. Само числа.
— Значи ли това, че той работи за вашата фирма?
— Не. Съвсем сигурен съм, че не работи. Ако работеше за нас, защо не би ни се представил?
— Как тогава е имал достъп до частния ви телеграф?
— Фирмата позволява определени волности на добрите си клиенти. Понякога повече, отколкото би трябвало. По закон външни хора не могат да си служат с нашите телеграфи, но понякога се прави.
— Доколкото разбирам — каза Бел, надявайки се да го насърчи към още признания, — това е въпрос на бизнес.
Частните телеграфи му бяха добре познати. Агенцията му използваше такъв. Но искаше да чуе историята на управителя. Нещо караше мъжа да се чувства некомфортно.
— Да, въпрос на бизнес. Съобщенията по частен телеграф са по-евтини, по-бързи и несъмнено по-удобни.
— И по-лични.
— Да.
— А изпрати ли той отговор на телеграмата?
— Беше кратък. Вероятно потвърждение, но и то беше кодирано.
Бел зададе още един въпрос, чийто отговор знаеше.
— Кодовете нещо необичайно ли са?
— Не и сред брокери. Разумно е да крием ордерите си, в случай, че някой оператор наруши клетвата за поверителност.
— И какво смятате за онзи „Смит“?
— Да кажем, че е приятел на фирмата. Специален клиент. На нюйоркската фирма, имам предвид. Аз самият не съм го виждал никога, но явно се познава с някого в Ню Йорк.
Бел се изправи и подаде ръка на управителя.
— Оценявам откровеността ви!
Какво каза управителят преди малко? Фирмата позволява волности… може би повече, отколкото би трябвало.
— Може ли да ви попитам още нещо?
— Давайте!
— Любопитно ми е защо?
— Какво защо?
— Защо бяхте така искрен?
Управителят изпъна рамене.
— Марк Твен казва, че в деня на Страшния съд мисли да се върне в Синсинати, защото сме били с двайсет години назад във времето. Аз нямам проблем с това. Старомоден съм. Не ми харесват брокери, които си позволяват частни телеграфи и така получават предимство пред останалите. А „Тибодо & Марзан“ едно време също не беше компания, която ги харесваше.
Бел спря в „Уестърн Юниън“ пътьом към срещата си с Кени Блуум в Куийн сити, за да изпрати телеграма на Грейди Форър:
„ПРОУЧИ РЪКОВОДИТЕЛИТЕ НА ТИБОДО & МАРЗАН“