Силно се съмняваше, че Клей си общува по частния телеграф, за да върти търговия с акции, както подозираше управителят на клона в Синсинати. В случая с Клей-Клагарт-Смит, Бел подозираше, че провокаторът си общува пряко с човека, който му даваше заповедите.
Откри Корт Хелд в бара на Куийн сити. Корабостроителят го поздрави като стар приятел и го покани на вечеря заедно с Кени. Кени беше на четвъртото си уиски и изглеждаше крайно благоразположен към поканата, но Бел му напомни, че срещата му с банкерите вече е приключила и най-добре да се връща с частния влак на баща си.
— Ще хапнем във влака — каза детективът.
— В Питсбърг сме след час — обяви кондукторът, докато наближаваха границата с Охайо.
— Защо толкова много? — попита Кени. Беше заспал на креслото до Бел и се надигна, разтърквайки слепоочия.
— Съжалявам, господин Блуум, но трябва да спрем за вода извън Стойбънвил.
— Защо извън? Леле, как ме цепи главата… не може ли просто да продължим направо?
— Трябваше да се отклоним заради товарен влак. Не сме изгубили повече от десетина минути.
— Но сега ще спираме за вода.
— Или може да не спираме и да взривим локомотива — рече Бел и Кени се разсмя.
— Добре, де, добре. Закарайте ни там.
Влакът забави и спря на един страничен коловоз за презареждане с вода.
Кондукторът, който играеше ролята и на спирач, скочи на релсите, за да натисне ръчката. Казваше се Бил Кукс и отдавна си търсеше работа другаде, на „Туентиът сенчъри лимитед“ или още по-добре, на запад с „Оувърленд лимитед“, и това пътуване с разглезеното хлапе на стареца Блуум окончателно затвърди решението му.
Кукс натисна ръчката. Машинистът насочи влака към страничния коловоз. Огнярът се изкатери на локомотива и дръпна една верига, която отваряше тръбата за вода към двигателя. Машинистът слезе от локомотива, за да се разтъпче, а Кукс му каза:
— Ще ни улесниш, ако можеш да наваксаш с времето.
Машинистът се закле, че ще стори всичко, което е по силите му. Огнярът скочи на земята. Кукс се обърна към ръчката и се оказа лице в лице с двойното дуло на огромна дванайсеткалиброва пушка. Зад Кукс се чуха хълцания — машинистът и огнярят също се взираха в оръжието.
— Насам, момчета, точно зад водната кула.
Мъжете бяха трима, с кърпи на лицата.
Носеха железни окови, с които закопчаха тримата служители на влака. Огнярят реши да се възпротиви и получи приклад в главата.
Кукс донякъде се наслаждаваше на мисълта, че Блуум младши щеше да се лиши от часовника си, копчетата на ръкавелите, златната си игла и парите си в брой. Но знаеше това-онова за приятеля на Блуум, Айзък Бел, и подозираше, че обирът ще се превърне в кървава престрелка, затова се опита да ги разубеди.
— Ако мислите да обирате пътниците, само двама са, глупаци такива. Обирате частен влак.
— Не обираме пътниците. Крадем влака.
— Кени? — започна Айзък Бел, когато влакът отново потегли. — Знаеш ли „Тибодо & Марзан“ в Ню Йорк?
— Брокерите?
— Точно така. Какво знаеш за тях?
— Мисля, че татко ги използва веднъж или…
Влакът спря с рязък тласък и Кени разля уиски по ризата си.
— Дяволите да го вземат! Ще уволня машиниста!
— Досега се справяше добре. Чудя се какво ли му е станало?
Кени попи ризата си със салфетка.
— Плащаме му твърде много, това му става! Сигурно се е напил.
Влакът отново набра скорост.
— Та, какво знаеш за брокерите?
— Старомодни дъртаци!
— А честни ли са?
Кени попи още едно петно и си наля втора чаша. Махна с бутилката към Бел, но приятелят му поклати глава отрицателно.
— Честни ли са?
— От най-честните. Нямам представа как оцеляват на Уолстрийт.
Бел се загледа в отраженията им в черното като нощта стъкло. Покрай тях прелетяха светлините на някаква ферма. Стари и честни?
Нима Клей и шефът му бяха успели да се докопат тайно до частния телеграф на „Тибодо & Марзан“?
— Най-после наваксваме — каза Кени. — Може би все пак няма да го уволня.
— Моля? А, добре…
Влакът фучеше през нощта. Вагонът, където се намираха Бел и Кени, беше композиран между вагон-ресторанта и тендера, така че не се люшкаше особено, а стабилна изолация приглушаваше звуците отвън. Бел се изненада как профучаха покрай една малка гара.