Вятърът правеше скока невъзможен. Бел събра длани и изпъна ръце, сякаш се готвеше да се гмурне. Скочи. Дланите му се удариха в резервоара. Бел се сви на кълбо. Прекатури се напред, плъзна се по влажната повърхност и размаха диво ръце, за да намери къде да се хване.
Залови се за ръба, придърпа се и падна върху купчината въглища, след което се покатери по тях и погледна в кабината на локомотива. Беше празна. Само пламъците на пещта я озаряваха. Бел слезе по стълбата в предния край на тендера и скочи в кабината — горещ, тъмен лабиринт от ръчки, клапи, измервателни уреди и тръби.
Бел разбираше достатъчно от локомотиви още от малък, когато четеше с наслада за тях, а след това бе ходил на обиколки из депата на Кенет старши. Остави реверсивната ръчка по средата и потърси газта.
Газта не помръдваше. Бел погледна по-внимателно. Саботьорите бяха сложили скоба, за да стои в отворена позиция. Бел махна скобата и натисна газта леко напред, за да спре подаването на пара в цилиндрите.
Десетките тонове стомана, желязо, въглища и вода просто продължиха напред. Бел внимателно натисна автоматичните пневматични спирачки на вагоните зад него и намали налягането с около четири килограма, което задейства и спирачките на локомотива.
Запищя метал и локомотивът се замята диво. Беше прекалил. Увеличи отново налягането и опита по-внимателно. Накрая влакът се забави до около седемдесет километра в час и за огромно облекчение на Бел, той установи, че вече контролира положението.
Тъкмо навреме. В далечината се появи червен фенер. Един спирач неистово, почти панически, размахваше знака стоп. Пътнически влак беше спрял на релсите и чакаше сигнала на диспечера, за да продължи.
— Изтичах обратно възможно най-бързо — извика спирачът. — Добре, че ме видяхте. Ако ни ударите с петнайсетина километра в час, някой може да пострада.
— Да, добре стана — промърмори Бел.
Докато чакаше влакът отпред да продължи пътя си, той провери стрелките на налягането и на нивото на водата, след което добави още вода в пещта и вкара още въглища. След това последва пътническия влак към Питсбърг. Докато пресичаха река Алегени, Бел видя пожар на Върха. Явно все още тлеещите отломки от „Камила“. Но в небето се виеха пламъците на по-голям пожар в края на Златния триъгълник. Изглежда пожарът в профсъюзния щаб се бе прехвърлил и към околните сгради.
Уоли и Мак чакаха на перона за частни влакове. Уоли само погледна лицето на Бел и рече:
— Виждам, че си научил.
— Самият Хенри Клей ми прати новините. Не можа да се стърпи да не се похвали. Сега видях пожарите. Как са загинали момчетата?
— Пожарникарите твърдят, че някой им е счупил главите.
— Трябваше да изпратя вас. Щяхте да предугадите нападението.
— Не се обвинявай — каза Мак. — Тери и Майк бяха големи хора.
— Между другото, Айзък, открили са още едно тяло, явно на подпалвача. Документите в портфейла му твърдят, че е от Стачния комитет.
— Как така не е изгорял портфейлът?
— Отровил се от дима — каза Уоли. — Поне ченгетата така разправят.
— Каквото и да се е случило, стачкуващите ще операт пешкира. Вестниците пускат специални броеве и вият за кръв — допълни Мак.
— Ами параходът на Дженингс?
— Същата ситуация — отговори Уоли. — Хората на шерифа застреляли стачник в една гребна лодка.
— Изпратихме Арчи да помага на Джим Хигинс — докладва Мак.
Бел се изненада:
— Но нали въоръжени стачници пазят Джим Хигинс?
— Значи ще пазят и Арчи.
— Разбира се. Прави сте. Благодаря, че се грижите за него — кимна Бел.
— А сега какво? — попита Уоли.
— Някакви вести от отдела по проучванията?
— Задънени улици.
Мак му подаде една телеграма от Грейди Форър.
„ТИБОДО & МАРЗАН ШЕФОВЕ НЕНАЗОВАНИ И НЕИЗВЕСТНИ.“
Бел много разчиташе информацията от брокера да го отведе до шефа на Хенри Клей. Смачка телеграмата и я хвърли. Мак я улови, приглади я и му я върна.
— Остави си я за по-късно. Понякога задънените улици имат изходи.