— Можете ли да се срещнете с него?
— Трудно. Ще трябва да отида до Вашингтон. Може да отнеме седмица. Защо?
— Отидете във Вашингтон. Трябва да пазим стачниците и стачкоизменниците да не се избият, докато някой убеди по-умерените сред тях да преговарят. Ако ние не можем да спрем Хенри Клей, само президентът би могъл.
— Искаш да организирам резервен план?
— Ако всичко останало се провали.
Преди Ван Дорн да измисли какво да отговори, Бел се обърна към Кени и готвача му.
— Готвач! Искам голяма закуска за двайсет души. Кени! Искам нов локомотив и хора, които да го обслужват.
— За какво?
— Връщам се обратно в Синсинати.
— Защо?
— Имаме само два дни. Нямаме и миг за губене.
44
Мери хигинс поднесе никелова манерка към устните си и наклони глава назад. Лъскавата и черна коса проблесна на слабото слънце, което едва-едва се процеждаше през дима.
— Не знаех, че пиеш — каза Хенри Клей.
Тя за пореден път се зачуди как е възможно толкова жесток мъж да е същевременно и толкова консервативен.
— Баща ми имаше бар. Научих се да пия отрано.
— На коляното му? — усмихна се Клей.
Мери изглеждаше прекрасна с дългото си палто, което беше заела от хазяйката си и с шапката с пера и широка периферия, която я бе убедил да приеме като подарък, след като повечето и принадлежности бяха изгорели в щаба. Мери и Клей се качиха с лифта до връх Вашингтон и сега седяха в малък парк, откъдето едва-едва виждаха през мъглата Златният триъгълник, Мононгахела, Алегени и Охайо. Той беше облечен като за работа: редингот, мека шапка и бастун, в който се криеше острие.
— Тате казваше, че едно момиче трябва да се научи да носи на пиене.
— А не ми ли беше казала, че е притежавал влекач?
— Барът бе по друго време и в друг град. Постоянно сменяше работата.
— От всичко е разбирал, а?
— Можеше всичко да овладее до съвършенство. С изключение на хората — точно като брат ми Джим. Сърцето му се скъса, когато осъзна, че на този свят има и лоши хора. — Тя отново отпи. — Баща ми казваше също „Никога не пий сама“. Искаш ли?
— Още дори не е обед.
— Защо да отлагаме? Заповядай! — Мери му подаде манерката с усмивка.
Клей я претегли в длан.
— Върни ми я, ако няма да я използваш — подкачи го Мери и сивите и очи заблестяха.
Клей наклони манерката към нея, тост.
— Защо да отлагаме? — и я надигна към устните си, а после я върна на притежателката й.
— Ще се видим от другата страна — каза Мери и отпи една дълга глътка.
Пресушиха манерката и Клей предложи:
— Ще отида да взема още.
Мери притисна слепоочията си.
— Ох, клетата ми глава! Това беше ужасна идея.
— Какво имаш предвид?
— Трябва ми кафе! Трябва ми много кафе. — Мери стана, олюля си и се обърна към Клей: — Хайде, ще сваря малко у нас.
Върнаха се обратно по склона и си взеха двуместна карета през моста Смитфийлд към квартирата и. Стаята беше малка, но обзаведена и по-скъпа от общите квартири досега. Струваше си парите заради възможността за уединение. Беше измолила да плаща наема от стачния фонд на брат си. Влязоха в стаята и Мери направи силно кафе в кухничката. Поднесе го на Клей във всекидневната. Надяваше се, че комбинацията от уиски и кафе с много захар ще скрие вкуса на хлоралхидрата.
Клей не само не усети нищо, но помоли за втора чаша, която разля на панталоните си и внезапно припадна с леко изненадан поглед.
Мери претърси джобовете му и портфейла му, но не откри нищичко за поръчителя на провокациите. Разочарована и невярваща, тя провери отново всичко. И отново не откри нищо. Претършува визитките му, мислейки си, че може там да намери визитка на работодателя му.
Откри лист хартия, прегънат неколкократно, така че да влезе между визитките. Разгъна го. Беше частна телеграма до Джон Клагарт от някакъв нюйоркски брокер. Захвърли я на креслото. Всяка дума беше кодирана и безполезна.
Можеше да стигне до Ню Йорк и до брокерите. А после какво? Да ги убеди да разкодират текста?
Ръката на Клей се обви около глезана й.
Тя погледна надолу. Беше се събудил и я наблюдаваше с присвити очи.
— Какво правиш? — попита той.
— Претърсвам ти джобовете — отвърна Мери. Какво можеше да каже — портфейлът му бе в скута й, а телеграмата до нея.