— Защо?
— Защото все не искаш да ми кажеш кой плаща за всичко това. Той ли ти е изпратил телеграмата?
— Защо те интересува толкова?
— Защото се опитва да ни унищожи.
Клей измърмори:
— О, Мери, за бога…
В този момент тя осъзна, че хлоралхидратът го кара да бълнува.
— Как се казва?
— Не разбираш!
— Опитвам се да разбера.
Тя се вгледа в очите му. Аптекарят я бе предупредил, че наркотикът може да приспи човек или да го доведе до състояние на делириум, или да го накара да се гърчи в агония. Клей дали осъзнаваше, че е буден? Знаеше ли собственото си име? Със сигурност разпознаваше поне нея. Той бе вперил в нея помътнелите си очи, а устните му помръдваха.
— Мери, когато приключа, може би двамата… ще давам пари за прогресивни каузи.
— Какво искаш да кажеш?
— Важните мъже… богатите мъже правят това за съпругите си… — той отново се унесе.
— Какво правят за съпругите си? — попита Мери. Трябваше да го накара да говори.
— Съпрузите на реформаторките им плащат сметките. Когато приключа, ще правя това.
— Когато приключиш с кое?
— Мери! Правя нещо много важно.
— Да, да, знам.
— Искам да разбереш!
— Опитвам се… разбирам.
— Ще съм във вътрешния кръг.
— Разбира се.
— Толкова много бих могъл да ти предложа.
— Вече го правиш — отвърна тя. — Ти си специален.
Като никога той пренебрегна ласкателството и рече:
— Но не бих могъл да го направя без него.
Мери сякаш успя да надникне в странния ум на мъжа срещу себе си и каза:
— И той не е могъл без теб.
— Точно така! Значи разбираш! Колкото и да е силен — най-силният мъж в страната, не можеше без мен.
— А той знаел ли е това? — попита тя.
— Не иска да го знае — отвърна горчиво Клей. — Мисли, че не му трябвам.
— Но това не е така!
— Точно така! Дори той се нуждае от мен. Най-важният мъж в света. Мери, той е Джеймс Конгдън. Най-силният мъж на Уолстрийт. Най-могъщият мъж в стоманата, въглищата, железниците… Но му трябвам…
Божичко, помисли си Мери, Клей е скочил направо на върха. Съдия Джеймс Конгдън караше Фрик да изглежда като касапин, който мами клиентите си с бекона.
Клей я наблюдаваше и чакаше. Тя каза:
— Джеймс Конгдън е щастлив, че те има.
— Благодаря ти! — отвърна Клей. — Благодаря ти за думите!
Когато Хенри Клей отново заспа, Мери натъпка револвера му в чантата си и излезе разтреперана.
Можеше да ме убие, помисли си тя, но не го стори.
Отиде направо на гара „Юниън“ и с последните си пари купи най-евтиния билет до Ню Йорк. Във влака написа две писма — едно до брат си и едно до Бел, и ги пусна, когато влакът спря насред Пенсилвания, за да смени парните машини и да изкачи планините Алегени.
Влакът беше претъпкан, а седалката — твърда и неудобна. Отражението й в притъмнелия от нощта прозорец разкриваше чертите на баща й. Една от любимите му поговорки винаги бе: „Единственото, за което ще съжаляваш някога, е това, което не си сторила“.
45
Хенри клей караше тясна, покрита каруца с две високи колела отзад и две ниски отпред. Каруцата беше много по-тежка, отколкото изглеждаше, предвид надписа „Хейзълууд“ и самуните хляб, които се подаваха в предния край на каруцата. Двете силни мулета полагаха сериозни усилия, за да я теглят.
Клей вървеше до тях с поводите в ръка. На мястото на каруцаря, до самуните хляб, седеше блага на вид жена на средна възраст, стиснала библия. Бузите й бяха кръгли и розови, косата й вдигната в скромен кок, а очите й — нащрек.
— Ченгета! — изшептя тя.
— Просто прави каквото ти казвам и всичко ще е наред — успокои я Клей, макар да не се тревожеше за нея. Беше хладнокръвна и бе минала през много стачки из мините.
Полицаите, мръзнещи в мръсносините си униформи, кръстосваха пред барикадата от преобърнати трамваи, вдигната от стачниците, за да пазят палатковия лагер. Полицаите бяха прогизнали от непрестанните дъждове през последните няколко дни, скучаеха и бяха гладни. Женицата им подхвърли топъл хляб.
— Не можем да ви пуснем, госпожо.
— От църквата е. В лагера има гладни деца.