— Господин Джеймс Конгдън, моля.
— На последния етаж — каза той и посочи асансьора.
Пиколото на асансьора беше длъгнесто хлапе, което в един по-добър свят щеше да е още на училище. Попита я за етажа, а когато му каза, я помоли:
— Бихте ли ми дала името си, госпожице? Трябва да се обадя предварително на етажа на господин Конгдън.
Дотук с ненадейното нападение, помисли си Мери и на глас каза:
— Мери Хигинс.
Той съобщи името и по вътрешната линия и се заслуша.
— Иска да знае коя сте.
— Приятелка на господин Клей.
— Казва да ви кача.
Стигнаха до малко фоайе с бюро, зад което стоеше жена на средна възраст. Тя и посочи няколко свързани помежду си стаи.
— От там. Затваряйте всяка врата след себе си, моля.
Мери Хигинс мина през първата врата, затвори я и пое към тази пред себе си. Всяка следваща стая тънеше във все по-голямо мълчание. В третата стая вратата беше затворена и тя почука.
Силен мъжки глас се обади:
— Влез!
Тя влезе в стаята и ахна.
— Скулптурата е „Целувката“ на Огюст Роден. Харесва ли ви?
— Това е най-красивото нещо, което съм виждала.
Мери едва откъсна очи от белия мрамор — в другия край на стаята се намираше бюрото на Конгдън. Изглеждаше по-възрастен, отколкото във вестникарските скици, но беше много висок и когато се надигна, гърбът му бе изправен.
— Моля! Разгледайте я! Докоснете я, ако искате.
Тя доближи скулптурата почтително.
— Какво искате?
— Искам свят, където всеки може да види тази статуя.
— Не и в този живот — отвърна студено Конгдън.
Прозорците на кабинета имаха двойни стъкла. От улицата не се чуваше нищо. По стените висяха картини, най-вече на голи жени в прозрачни воали, в стила на Френската академия. На бюрото се мъдреше още една гола жена, този път във формата на бронзова статуетка.
— Съпругата ми — рече Конгдън и погали бронза. — Може да докоснете скулптурата, ако искате. Мраморът поне мен винаги ме е привличал.
Мери постави ръка върху ръката на мраморната жена.
— Какво искате още? — попита Конгдън. — Защо сте дошла?
— Искам да престанете да се месите и да оставите миньорите да се организират сами, както и да им плащате справедливо.
— Хигинс ли ви беше името? Да, разбира се. Вие сте сестрата на Джим Хигинс, нали?
Мери кимна.
Конгдън рече:
— Дори да исках, а не искам, говорите с грешния човек. Не притежавам въглищни мини.
— Контролирате ги. Контролирате цената на въглищата и цената на транспортирането им. Моля ви, не обиждайте интелекта ми. Дори да не притежавате нищо официално, затягате и свивате кесиите им, както си искате. Ако има един човек в тази страна, който може да разреши съществуването на профсъюз и да предложи честно заплащане на миньорите, това сте вие.
— Да предположим за миг, че бих могъл. Какво печеля аз?
— Благосъстоянието на обществото, когато равенството роди справедливост.
— Равенството ражда в най-добрия случай посредственост, а в най-лошия — скотство.
— Ако откажете, ще разкрия плана ви да предизвикате насилие в мините.
— И как ще го направите?
— Ще убедя Хенри Клей да признае всичко, което сте сторили и всичко, което планирате.
Джеймс Конгдън я погледна със замислена усмивка. Накрая рече:
— Да ме вземат дяволите… знаете ли, не се съмнявам, че можете да го сторите. Подозирам, че сте изключителна млада жена. Не бих се изненадал, ако сте вникнала достатъчно в Клей, за да можете да контролирате крехките му емоции.
— Двамата с вас си приличаме — рече Мери.
— В какво?
— Бистър ум и съобразителност.
— Приемам го за комплимент. Но в по-важни неща не си приличаме. Аз искам да градя — вие искате да рушите. Вие обичате човечеството — аз го мразя. Аз съм стар, а вие млада. И много, много красива — той я огледа внимателно. — Обиждам ли ви, като го казвам?
Мери огледа картините отново. Спря се върху статуетката. Той търкаше гърдите й с палец.
— Е? Обиждам ли ви?
Мери обви ръце около мраморната двойка.
— Предвид влечението ви към жените по принцип, бих се обидила, ако не ме забележите.
— Браво! Да минем по същество. Ще ви направя предложение, млада госпожице. Няма дори да ви моля да се преструвате, че намирате за привлекателен мъж, който може да ви бъде дядо. Не ме интересува дали съм привлекателен за вас или за някого другиго. Интересува ме да притежавам. И нямам нищо против да си платя за нещо, за да го притежавам. Това е най-видният признак на успеха. В замяна на това ще живеете охолно в сравнение с почти всички жени на този свят. Независимо дали избера да съм с вас, или не. Ако ли не, ще получите щедра издръжка, основана, разбира се, на това колко време сте била моя.