— Колко е голяма издръжката в сравнение с обикновените ви служители?
— Няма място за сравнение. Малцина получават издръжки и не се въргалят в пари, които не са си заслужили.
— Ако искате да ме притежавате, колко ще ви струва?
— Нищо няма да ви липсва.
— Автомобил?
— Разбира се.
— Апартамент на Пето авеню?
— Стига единственият ключ да е мой.
— Може ли идвам да гледам отново статуята?
— Всяка вечер.
— А бих ли могла да получа яхта?
— За това ще трябва да положите допълнителни усилия.
— Надявах се да го кажете.
По лицето на Конгдън се изписа широка усмивка.
— Очевидно се разбираме прекрасно, нали? Нека ви успокоя по един въпрос. Мога да ви гарантирам, че в копринената постеля един старец би могъл да ви поднесе и неочаквани изненади.
— Изненадвали са ме само веднъж в живота ми и не беше в копринена постеля.
— И къде е било това?
— На товарен влак. Върви по дяволите, Конгдън!
Конгдън, видимо изненадан, разпери ръце и наглед неволно постави ръка на статуетката на голата си жена.
— Но, току-що казахте, че се надявате…
— Надявах се да ми дадеш достатъчно кураж и да ми влееш достатъчно омраза, за да те застрелям. И успя, благодаря! — Мери извади револвера на Хенри Клей от чантата си и го подпря на статуята на Роден.
Вените по дланта на Конгдън се издуха, когато стисна още по-здраво бронзовото изображение на жена си.
— С яхтата ли прекалих?
Тя се опита да отговори, ала не успя. Накрая прошепна:
— Подозирам, че всички си имаме граници.
— Какво имате предвид?
— Не мога да убия друг човек, дори най-лошият на света. — Тя свали пистолета. — Не мога да го направя…
— Аз мога — каза той, натисна статуетката с всичка сила и отскочи назад, в случай, че шестте метра разстояние не се окажеха достатъчни.
Изрева пара. Горещи, остри като игли струйки се спуснаха от тавана и се вдигнаха от пода, обгръщайки Мери. Тя изпищя само веднъж. Конгдън се изненада. Очакваше да отнеме по-дълго време. Ала тя загина за миг. До тук с мъчителната смърт, помисли си той. Умря само за миг. Вероятно изобщо не бе осъзнала какво я беше сполетяло.
Той се върна предпазливо до бюрото си и вдигна ръчката. Беше хладна. Струите бяха изчезнали, само прозорците бяха замъглени от влага. Бузите му бяха влажни и тънък слой капчици покриваше полираното му бюро. Облакът се беше разсеял. На Конгдън му се прииска да се бе подготвил предварително. Обикновено предвиждаше последствията от действията си. Ала не се беше сетил да подготви някакво покривало, с което да скрие трупа.
46
„Бялата дама“ се понесе към поредния завой в реката при маркера за 40-ия километър, след което продължи към Питсбърг, обгърната от кълба черен дим.
— Надушва депото! — рече кормчията, един от двамата, които Бел беше наел в Синсинати.
— По-бързо! — подкани го Бел и кормчията звънна в парното отделение.
Измъчените пещи на парахода изреваха. Миньорите на Джим Хигинс се заеха да хвърлят още въглища. Механикът пък рискуваше докрай с нивата на налягането.
При маркера за петнайсетия километър, Бел видя как хоризонтът се смрачава от смога над града. Надвисваха и гръмотевични облаци, пронизани от светкавици. Дъждовни струи заплющяха по водите на реката.
Скоро се показаха хълмовете на Питсбърг. От дима се показаха високи здания. „Бялата дама“ излезе от река Охайо и продължи нагоре по Мононгахела, след Върха и под мостовете на Златния триъгълник. Петдесет и пет минути след маркер за петнайсетия километър и четиресет и четири часа след Синсинати по часовника на Бел, огромния параход спря лопатъчните си колела.
От тръбите изпуфтя пара, която заглуши свирката на парахода и „Бялата дама“ спря в началото на палатковия лагер на миньорите.