— Предполагам, не си осъзнавала, че е била удушена. Тази мисъл ти е дошла заради снощната пиеса и сега, вече като възрастен човек, ти можеш да прецениш, че посинялото лице е вследствие на душене. Според мен в съзнанието на едно много малко дете, слизащо надолу по стълбите в момент като онзи, насилието, злото и смъртта могат да се свържат асоциативно с някакви думи. И според мен няма съмнение, че убиецът е произнесъл тези думи. Това би било много силно сътресение за едно дете. Децата са странни малки същества. Ако нещо ги уплаши силно, особено ако е нещо, което не разбират, те не говорят за него. Спотайват го вътре в себе си и на пръв поглед го забравят. Но то остава някъде дълбоко в паметта им.
Гуенда си пое дълбоко въздух.
— И смятате, че това се е случило с мен? Но защо сега не мога да си спомня нищо?
— Човек не може да възстанови паметта си по заповед. И ако се опитваш насила да си припомниш нещо, става още по-трудно, дори невъзможно. Но според мен има една-две подробности, които показват, че това, за което говориш, наистина се е случило. Например, когато ми разказваше какво е станало с теб снощи в театъра, ти спомена, че си гледала „през“ парапета. Нормално обаче, възрастен човек гледа „над“ парапета, а не „през“ него. Само едно дете може да гледа „през“.
— Това е твърде умно заключение — каза Гуенда. — Не бих си помислила дори.
— Тези дребни неща са много важни.
— Но коя е била тази Хелън? — попита Гуенда объркано.
— Кажи ми, скъпа, напълно ли си сигурна, че името й е било Хелън?
— Да. И е ужасно странно, защото не знам коя е тази „Хелън“, а в същото време съм абсолютно сигурна, че там долу лежеше именно „Хелън“… как да разбера коя е?
— Най-напред трябва да се опитаме да установим със сигурност дали си била в Англия като дете, или не. Дали е възможно да си била. Роднините ти…
Гуенда я прекъсна:
— Леля Алисън. Тя би трябвало да знае, няма как да не знае.
— Тогава й пиши с въздушна поща. Кажи й, че са възникнали обстоятелства, заради които се налага да разбереш със сигурност дали някога по-рано си била в Англия. Докато съпругът ти дойде, може би ще получиш отговор.
— О, благодаря, мис Марпъл. Бяхте ужасно мила и се надявам да сте права. Защото ако е така, както казвате, значи всичко е наред. Искам да кажа, няма нищо свръхестествено.
Мис Марпъл се усмихна.
— Надявам се да е това, което си мислим. Ще посетя едни приятели в Северна Англия и на връщане ще се отбия в Лондон. Това ще е след около десет дни. Ако ти и съпругът ти тогава сте още тук, или ако си получила отговора от Нова Зеландия, бих била много любопитна да науча резултата.
— Разбира се, мила мис Марпъл! Освен това искам да ви запозная с Джайлс. Той е едно чудесно същество и ще даде добри съвети за всичко това.
Духът на Гуенда вече беше напълно възстановен. Мис Марпъл обаче изглеждаше замислена.
ГЛАВА 5
Потулено убийство
Десетина дни по-късно мис Марпъл влезе в един хотел, намиращ се в лондонския квартал Мейфеър, където беше радушно посрещната от мистър и мисиз Рийд.
— Мис Марпъл, това е съпругът ми Джайлс. Джайлс, не мога да ти опиша колко мила беше с мен мис Марпъл.
— Радвам се да се запозная с вас, мис Марпъл. Както разбрах, Гуенда едва не е отишла в лудницата от страх.
Меките сини очи на мис Марпъл прецениха Джайлс благоприятно. Той беше симпатичен млад човек, висок и рус, който често мигаше подкупващо заради естествената си срамежливост. Тя забеляза решителната му брадичка и формата на долната му челюст.
— Ще пием чай в малката приемна — онази, тъмната — каза Гуенда — и после ще покажем на мис Марпъл писмото от леля Алисън.
— Да — добави тя, когато мис Марпъл я погледна въпросително, — отговорът пристигна и нещата са почти такива, каквито предполагахте.
След чая разтвориха писмото, получено с въздушна поща, и го прочетоха:
„Мила Гуенда,
Много се обезпокоих, когато разбрах, че нещо те е разтревожило. Да си призная, почти бях забравила, че като съвсем малка ти прекара известно време в Англия.
Майка ти, моята сестра Мейгън, срещна баща ти, майор Халидей, в Индия, когато беше на гости при едни наши познати, които по онова време също живееха там. Ожениха се и ти се роди в Индия. Майка ти почина около две години след твоето раждане. За нас това беше голямо нещастие и ние написахме на баща ти, с когото само бяхме кореспондирали, без да сме се виждали, едно писмо, в което го молехме да те изпрати при нас и го уверявахме, че ще бъдем щастливи да се грижим за теб. В края на краищата, за един военен никак не е лесно да гледа малко дете. Баща ти отказа и ни съобщи, че ще напусне армията и ще те вземе със себе си в Англия. Писа ни, че ще се радва, ако някой път отидем и го посетим и се надява да ни види скоро.