— Мис Марпъл. — каза Гуенда, — изглеждате ми наистина обезпокоена!
— Така е, скъпа. Безпокоя се. Вие сте двама очарователни млади хора, ако ми позволите да се изразя така. Оженили сте се съвсем скоро и сте щастливи заедно. Не започвайте, умолявам ви, не започвайте да ровите в неща, които… как да се изразя… които могат да ви разстроят и да ви причинят мъка.
Гуенда се втренчи в нея.
— Имате предвид нещо конкретно… нещо… за какво намеквате?
— Не намеквам, скъпа. Просто ви съветвам. Защото съм живяла дълго и знам колко ужасна може да бъде човешката природа. Съветвам ви да оставите доброто, докато е при вас, на спокойствие. Да, това е моят съвет: оставете доброто на спокойствие.
— Но какво добро да оставим на спокойствие? — помита Джайлс. Гласът му беше по-различен, някак по-суров. — „Хилсайд“ е наша къща, моя и на Гуенда, и някой е бил убит в нея или поне така смятаме. Не мога да знам това и да не предприема нищо, дори и всичко да се случило преди осемнадесет години!
Мис Марпъл въздъхна.
— Съжалявам — каза тя. — Предполагам, че повечето млади мъже биха направили същото. Съчувствам ви и дори ви се възхищавам. Но ми се иска… много ми се иска, да не се захващате.
На следващия ден в селцето Св. Мери Мийд се разнесе вестта, че мис Марпъл отново си е у дома. В единадесет часа я бяха видели на главната улица. В единадесет и десет тя се отби при викария. Същия следобед три бъбриви дами от селото я посетиха и изслушаха впечатленията й от шумната столица. След като по този начин отдадоха дан на учтивостта, те самите се впуснаха в подробности относно наближаващата битка за местоположението на тентата за чай и на панаирджийската сергия за скорошния празник.
По-късно същия следобед мис Марпъл беше забелязана, както обикновено, в градината си, но този път тя беше по-съсредоточена върху изтръгването на плевелите, отколкото върху действията на съседите си. Тя разсеяно се зае със скромната си вечеря и почти не слушаше дребничката си прислужница Ивлин, която въодушевено й разказваше за похожденията на младия местен аптекар. На следващия ден мис Марпъл все още изглеждаше разсеяна и няколко души, включително и жената на викария, отбелязаха това в коментарите си. Вечерта тя каза, че не се чувства добре и си легна, а на сутринта помоли да повикат доктор Хейдък.
Доктор Хейдък беше домашен лекар, приятел и съюзник на мис Марпъл от много отдавна. Той изслуша оплакванията й, прегледа я, седна на стола и размаха стетоскопа към нея.
— За жена на твоята възраст — каза той, — и въпреки подвеждащия ти в момента външен вид, здравето ти е удивително добро.
— Зная, че здравето ми е добро — отвърна мис Марпъл, — но се чувствам малко преуморена, малко изтощена.
— Много си скитала напоследък. В Лондон сигурно си лягала късно.
— Това да, разбира се. Намирам, че Лондон доста ме уморява напоследък. И въздухът там е толкова лош. Не като на морския бряг.
— Въздухът в нашето село е достатъчно хубав и чист.
— Да, но има влага и е доста задушно. Не освежава както трябва.
Доктор Хейдък я изгледа с пробуждащ се интерес.
— Ще ти изпратя нещо тонизиращо — каза той услужливо.
— Благодаря ти. Мисля, че малко сироп „Истън“ ще ми се отрази добре.
— Няма нужда да си предписваш лекарствата вместо мен.
— Чудих се, може би ако сменя климата…
Мис Марпъл го погледна въпросително с невинните си сини очи.
— Нямаше те цели три седмици.
— Зная. Но бях в Лондон, който както казваш, действа зле на нервите. И после на север, индустриален район, знаеш. Не е като свежия морски въздух.
Доктор Хейдък стана и взе чантата си. После се обърна широко усмихнат:
— Хайде да чуем защо ме повика? Само ми кажи за какво става дума и аз ще го повторя след теб дума по дума. Искаш да чуеш, че според професионалното ми мнение, имаш нужда от свеж морски въздух…
— Знаех си, че ще разбереш — прекъсна го мис Марпъл с благодарност.
— Морският въздух е прекрасно нещо… Най-добре е веднага да заминеш за Ийстбърн, иначе здравето ти може да се влоши сериозно.