— Мисля, че в Ийстбърн е малко студено. Сутрините там, знаеш…
— Тогава Борнмут или остров Уайт.
Мис Марпъл премигна.
— Винаги съм смятала, че малките градчета са по-приятни.
Доктор Хейдък седна отново.
— Любопитството ми е възбудено. Кое малко крайморско градче имаш предвид?
— Е да, всъщност си мислех за Дилмут.
— Чудесно малко градче, макар и доста скучно. А защо точно там?
Мис Марпъл замълча за миг. Тревогата се върна в очите й.
— Да предположим — каза тя, — че един ден по случайност откриеш някакъв факт, който ти подсказва, че отдавна, преди деветнадесет-двадесет години, е било извършено убийство. И този факт е известен само на теб. Никой не подозира и никой не е съобщавал за това убийство: Какво би направил?
— Неразкрито убийство?
— Точно така.
Хейдък се замисли за миг.
— И не е имало съдебна грешка? Никой не е пострадал невинно заради него?
— Не, доколкото мога да преценя.
— Хм. Неразкрито убийство. Заспало зло. Ще ти кажа какво бих направил. Бих оставил злото да спи, ето това бих направил. Да се рови човек в такива неща е опасно. Може да бъде дори много опасно.
— От това се боя и аз.
— Казват, че убиецът винаги повтаря престъплението си. Това не е вярно. Има хора, които извършват престъпление, успяват някак си да се отърват безнаказано и след това цял живот внимават да не надигнат повторно глава. Не мога да кажа, че живеят щастливо след това. Не ми се вярва да е възможно. Има много начини да си получиш заслуженото, не само в съда. Независимо как изглеждат нещата на пръв поглед. Може би беше точно така в случая с Меделин Смит или Лизи Бордън. Обвиненията срещу Меделин не бяха доказани, а Лизи беше оправдана, но много хора все още смятат, че тези две жени са виновни. Бих могъл да изредя и други. Те никога не са повтаряли престъпленията си. Първото им е било достатъчно, за да получат каквото им е трябвало. Но я си представи, че нещо ги заплаши сега? Доколкото разбирам, случаят с твоя убиец е същият. Извършил е убийство и се е измъкнал, без никой да заподозре каквото и да било. Но я си представи, че някой започне да се рови в миналото, да обръща старите камъни, да разследва… и най-накрая стигне до истината. Какво мислиш, че ще направи убиецът? Ще стои и ще се усмихва, докато ловците се приближават все повече и повече? Не. Ако не е належащо, бих оставил нещата на мира.
Той повтори предишната си фраза:
— Остави злото да спи. — И добави твърдо: — Това е моето предписание за теб: остави тази работа на мира.
Тя му разказа историята и Хейдък я изслуша.
— Удивително! — каза той накрая. — Удивително съвпадение. Удивителна случка. Предполагам разбираш до какви последствия може да доведе всичко това?
— О, да, разбира се. Но не мисля, че те си дават сметка.
— Ще навлекат на главите си нещастия и после ще им се иска изобщо да не са се захващали с цялата тази работа. Скелетите в старите килери не трябва да се безпокоят. Но все пак напълно разбирам гледната точка на младия Джайлс. Дявол да го вземе, и аз не бих оставил нещата ей така. Още отсега ме гризе любопитството…
Той замълча и погледна мис Марпъл строго.
— Значи затова ти трябва претекст, за да отидеш до Дилмут? За да се замесиш в нещо, което изобщо не е твоя работа?
— Разбира се, че не е моя работа, доктор Хейдък. Но се тревожа за онези двамата. Те са прекалено млади и неопитни, прекалено доверчиви и вземат всичко за чиста монета. Чувствам, че трябва да им помогна.
— Значи затова отиваш. За да се грижиш за тях! Ще можеш ли някога да оставиш смъртта на мира, мила моя? Особено, когато е така добре потулена?
Мис Марпъл се усмихна хитро.
— Но ти си сигурен, нали, че няколко седмици в Дилмут ще ми се отразят добре?
— По-вероятно е това да бъде краят ти. Но ти няма да ме послушаш.
Мис Марпъл отиде да се види с приятелите си, полковник Бантри и жена му, и срещна полковника на алеята пред дома им с ловна пушка в ръка и кучето в краката му. Той я поздрави сърдечно.
— Радвам се да те видя пак. Как беше в Лондон? Мис Марпъл му каза, че е било много добре и че племенникът й я е завел да гледа няколко пиеси.
— Интелектуални, предполагам — отвърна полковникът. — Аз пък обичам само оперетите.
Мис Марпъл му каза, че е гледала някаква руска пиеса, която била много интересна, макар и малко дълга.
— Руска! — избухна полковник Бантри невъздържано. Веднъж в санаториума му бяха дали да чете нещо от Достоевски.
Той добави, че мис Марпъл може да намери Доли в градината.
Мисиз Бантри почти винаги можеше да бъде намерена в градината. Тя беше нейната страст. Любимото й четиво бяха каталозите за луковици, а любимата тема за разговор — цветята, луковиците, цъфтящите храсти и новостите от Алпите. Мис Марпъл най-напред видя задница с внушителни размери, облечена в избелял туид.