Гуенда го изгледа със съмнение.
— Може и така да е било… — каза тя бавно.
— Как ми се иска да можеше да си спомниш още малко… Слез тук долу, затвори очи. Мисли… нищо друго ли не ти идва наум?
— Не, Джайлс… Колкото повече мисля, толкова повече нещата се отдалечават от мен… искам да кажа… започвам да се съмнявам, че изобщо съм видяла каквото и да било. Може би онази вечер в театъра просто ми се е развинтила фантазията.
— Но без съмнение нещо се е случило. Мис Марпъл също смята така. Ами тази „Хелън“? Какво ще кажеш за това? Не може да не си спомняш за нея абсолютно нищо.
— Наистина не помня. Това е само едно име.
— А то може и да не е истинско?
— Не, не може. Казваше се Хелън, сигурна съм.
Гуенда беше категорична и неотстъпчива.
— След като си толкова сигурна, че името на жената е било Хелън, би трябвало да си спомняш и други неща за нея — разсъждаваше Джайлс. — Познаваше ли я добре? Тук при вас ли живееше? Или беше дошла само за малко?
— Казах ти, че не знам.
Гуенда започваше да се чувства неспокойна и нервна. Джайлс възприе друга тактика:
— Кой друг можеш да си спомниш? Баща си?
— Не. Искам да кажа, не съм сигурна. Виждаш ли, винаги съм гледала онази снимка. Леля Алисън ми казваше: „Това е баща ти“. Въобще не си го спомням тук, в тази къща.
— Никаква прислуга, бавачки, някой друг?
— Не. Колкото повече се опитвам да си спомня, толкова повече в главата ми не идва нищо. Нещата, които знам, са заровени някъде отдолу. Като тази врата, към която тръгнах, без да се замислям. Аз не си спомних, че е била на това място. Може би ако не ме притесняваш толкова много, ще се успокоя и ще си припомня още. Но все едно, Джайлс, да се опитваме да разберем какво се е случило тогава е безнадеждно. Било е толкова отдавна…
— Разбира се, че не е безнадеждно. Дори старата мис Марпъл смята така.
— Но тя не ни даде никаква идея как да се захванем с всичко това. А по блясъка в очите й разбрах, че има наум поне няколко възможности. Чудя се какво ли би направила тя?
— Не смятам, че би могла да измисли нещо, което ние да не можем — каза Джайлс убедено. — Гуенда, трябва да престанем с догадките и да систематизираме известните ни факти. Поставихме началото. Аз проверих общинските регистри за смъртните случаи. Сред тях няма Хелън на съответстващата възраст. Дори през целия този период не е имало никаква Хелън. Най-близкото име е Елън Пъг на деветдесет и четири години. Сега трябва да помислим за някакъв друг добър подход. Ако баща ти и по всяка вероятност втората ти майка са живели в тази къща, те би трябвало или да са я наели, или да са я купили.
— Според Фостър, градинаря, преди семейство Хенгрейв тук са живеели някакви сестри на име Елърти, а преди тях някоя си мисиз Файндейсън. Никой друг.
— Баща ти може да я е купил, да е живял в нея много кратко време и после да я е продал отново. Но ми се струва по-вероятно да я е взел под наем. При това мебелирана. Ако е така, най-добре ще е да поговорим с посредниците.
Откриването на кантората за недвижими имоти не се оказа трудна задача. В градчето имаше само две. Господата Уилкинсън бяха дошли сравнително скоро, само преди единадесет години, и се занимаваха предимно с малките къщички и новите постройки в далечния край на Дилмут. От другата кантора, тази на Голбрайт и Пендърли, Гуенда беше купила къщата. Джайлс отиде при тях и се впусна в обяснения. Той и жена му били във възторг от къщата и въобще от градчето. Мисиз Рийд съвсем случайно открила, че някога, като съвсем малко дете, е живяла известно време в Дилмут. Имала съвсем смътни спомени от мястото и й се струвало, че е била именно в „Хилсайд“, но, разбира се, не би могла да бъде съвсем сигурна. Дали къщата не е била давана под наем на някой си майор Халидей? Някъде преди осемнадесет или деветнадесет години…
Мистър Пендърли разпери безпомощно ръце.
— Боя се, че е невъзможно да проверя, мистър Рийд. Ние не пазим толкова стара документация… за краткосрочни наеми искам да кажа. Много съжалявам, че не мога да ви помогна. Ако нашият старши служител, мистър Наракот, беше все още жив, а той почина миналата зима, сигурно би могъл да си спомни. Имаше забележителна памет. Наистина забележителна. Той работи в тази фирма в продължение на тридесет години.
— Няма ли никой друг, който би могъл да си спомни?
— Нашите служители са сравнително млади хора. Разбира се, остава самият мистър Голбрайт. Той се пенсионира преди няколко години.
— Бих ли могъл да разговарям с него?
— Не съм съвсем сигурен… — мистър Пендърли изглеждаше изпълнен със съмнение. — Миналата година получи кръвоизлив в мозъка и способностите му са доста нарушени. Той е на повече от осемдесет години, разбирате какво значи това…