— В Дилмут ли живее?
— О, да. В „Калкута Лодж“. Един чудесен малък имот на „Сийтън Роуд“. Но не мисля, че е уместно да…
— Надеждата е много малка — каза Джайлс на Гуенда. — Но човек никога не може да бъде сигурен. Не мисля, че е по-добре да пишем. Ще отидем лично и ще приложим собствения си чар.
„Калкута Лодж“ беше заобиколена от малка спретната градинка, а всекидневната, в която ги въведоха, беше добре подредена и малко претрупана с предмети. Миришеше на пчелен восък и на чистота. Медните украшения блестяха. На прозорците имаше тежки завеси.
В стаята влезе слаба жена на средна възраст, която ги изгледа подозрително.
Джайлс бързо обясни на мис Голбрайт за какво са дошли и изражението на човек, който очаква пред носа му да мушнат прахосмукачка за продан, изчезна от лицето й.
— Съжалявам, но наистина не мисля, че мога да ви помогна — каза тя. — Било е преди толкова много време, нали?
— Понякога човек си спомня разни неща — каза Гуенда.
— Разбира се, аз самата не бих могла да знам нищо. Винаги съм стояла настрана от бизнеса на баща си. Майор Халидей, казвате? Не, не помня в Дилмут да съм попадала на човек с това име.
— Може би все пак баща ви ще успее да си спомни? — каза Гуенда.
— Баща ми? — мис Голбрайт поклати глава. — Напоследък той никак не е добре и паметта му е силно нарушена.
Погледът на Гуенда се спря за миг на една маса с меден плот и след това се премести върху процесията от абаносови слонове върху рафта над камината.
— Помислих си, че би могъл да си спомни, защото горе-долу тогава моят баща се е върнал от Индия. Вашата къща се нарича „Калкута Лодж“, нали?
Тя замълча в очакване.
— Да — отвърна мис Голбрайт. — Татко наистина прекара в Калкута известно време. Работеше там. После започна войната и дойде тук във фирмата, но винаги е казвал, че иска да се върне в Индия. Само че на майка ми не й харесваше да живее в чужбина, а и за климата там не може да се каже, че е здравословен. Може би наистина е по-добре да видите баща ми. Днес не му е особено добър ден, но…
Тя ги въведе в малък тъмен кабинет. В едно старо кожено кресло беше подпрян с възглавници възрастен джентълмен с мустаци като на морж. Главата му беше леко наклонена встрани. Когато дъщеря му ги представи, той огледа Гуенда с нескрито одобрение.
— Паметта ми не е каквато беше едно време — каза той с труден за разбиране глас. — Халидей, казвате? Не, не си спомням такова име. Имаше едно момче в Йоркшир8, заедно ходехме на училище, но това беше преди повече от седемдесет години.
— Струва ни се, че е живял под наем в „Хилсайд“.
— „Хилсайд“? Такова ли беше името й тогава? — единият клепач на мистър Голбрайт, този, който още можеше да се движи, се вдигна рязко и се спусна отново. — Там живееше Файндейсън. Добра жена беше.
— Баща ми може би е наел къщата мебелирана… той тъкмо се е върнал от Индия.
— Индия? Индия ли казахте? Помня един човек… от войската. Познаваше онзи мошеник Мохамед Хасан, който ме измами за едни килими. Имаше млада жена… и дете… малко момиченце.
— Това съм била аз — каза Гуенда убедено.
— Така ли? Господи! Как лети времето! И как казахте, че му беше името? Искаше мебелирана къща… ами да! Мисиз Файндейсън беше изпратена в Египет или нещо такова, за през зимата… глупости някакви… Та, какво му беше името?
— Халидей — каза Гуенда.
— Точно така, мила моя, точно така! Майор Халидей! Добър човек беше. И жена му беше много хубава… съвсем млада, русокоса… искаше да бъде близо до роднините си или нещо такова. Да, много хубава.
— Кои бяха роднините й?
— Нямам представа. Никаква. Ти не приличаш на нея.
Гуенда за малко да му каже, че й е била само доведена дъщеря, но се въздържа, за да не усложнява нещата допълнително. Само попита:
— Как изглеждаше тя?
Най-неочаквано мистър Голбрайт каза:
— Изглеждаше разтревожена. Да, ето така изглеждаше. Разтревожена. Много хубав човек беше този майор Халидей. Стана му интересно, когато му казах, че съм бил в Калкута. Не като тези, които никога не са излизали от Англия. Ограничени, ето това са те. Аз съм виждал света! Как му беше името, това момче от армията, значи искаше мебелирана къща?
Той беше като много стар грамофон повтарящ изтъркана плоча.
— „Света Катерина“! Това е. Той нае „Света Катерина“ за шест гвинеи седмично… докато мисиз Файндейсън беше в Египет. Тя там си и умря, горката. После обявихме къщата за продан… кой я купи? Елърти, точно така! Глутница жени… сестри. Те смениха името на къщата. Казаха, че „Света Катерина“ било звучало много католическо. Мразеха всичко католическо и раздаваха на хората брошурки. Прости жени бяха, всичките… интересуваха се от негрите… изпращаха им дрехи и библии. Много им се искаше да покръстят езичниците…