— Разбира се, че ще ви осведомяваме — отвърна Гуенда топло. — Ще ви казваме всичко. Боже! Та ако не бяхте вие, щях да настоявам пред лекарите да ме заключат в лудница! Кажете ми адреса си. Трябва да дойдете да изпием по нещо… искам да кажа чай, а и да ви покажа къщата. Не може да не видите мястото на престъплението, нали?
Тя се засмя, но смехът й беше малко нервен. Когато Гуенда продължи по пътя си, мис Марпъл поклати леко глава и се намръщи.
Джайлс и Гуенда преглеждаха нетърпеливо пощата всеки ден, но в началото надеждите им не се оправдаха. Получиха само две писма, в които частни детективи се обявяваха за способни и готови веднага да проведат издирването на лицето, което ги интересува.
— Ще имаме достатъчно време и за тях — каза Джайлс по този повод. — Ако трябва да наемаме някоя агенция, тя ще е първокласна, а не някоя, която си търси работа по пощата. Но всъщност не виждам те да могат да направят нещо, което ние да не можем.
Оптимизмът, или по-скоро самочувствието му, беше възнаградено няколко дни по-късно. Пристигна писмо, написано с онзи неясен, но все пак разбираем почерк, който отличава хората от лекарското съсловие:
„Уважаеми господине,
В отговор на обявата във вестник «Таймс», Ви уведомявам, че Хелън Спенлав Кенеди е моя сестра. Нямам никаква вест от нея в продължение на много години и бих се радвал, ако науча нещо.
— Удли Болтън — каза Джайлс. — Това не е толкова далеч оттук. В Удли Кемп ходят на пикници. Горе, във високите равнини. Трябва да е на около тридесет мили оттук. Ще пишем на доктор Кенеди и ще го помолим да ни посети или, ако предпочита, ние да отидем при него.
В отговор доктор Кенеди им съобщи, че ще бъде готов да ги приеме следващата сряда и в уречения ден те тръгнаха.
Удли Болтън беше малко градче построено върху склона на едно възвишение. „Галз Хил“ беше най-високата къща, която се намираше на самия връх на хълма и гледаше към Удли Кемп и ливадите, простиращи се надолу към морето.
— Доста пусто място — каза Гуенда и потрепери. Къщата също изглеждаше запустяла и очевидно доктор Кенеди презираше модерните нововъведения, като локалното парно отопление например. Жената, която им отвори, беше чернокоса и доста неприветлива. Тя ги преведе през голото антре и ги въведе в кабинета, където доктор Кенеди се изправи, за да ги посрещне. Помещението беше доста дълго и високо, а стените бяха отрупани с книги.
Самият доктор Кенеди беше възрастен мъж със сива коса, проницателни очи и рунтави вежди. Той ги огледа бързо.
— Мистър и мисиз Рийд? Седнете тук, мисиз Рийд, това може би е най-удобният стол. И така, за какво става дума?
Джайлс, без да се запъва, разказа предварително подготвената история.
Той и жена му сключили брак съвсем скоро в Нова Зеландия. Дошли в Англия, където жена му е живяла като дете и сега се опитва да открие семейните си приятели и роднините си.
Доктор Кенеди седеше неподвижно и невъзмутимо. Беше учтив, но явно го дразнеше настойчивостта, с която подобни на тях хора от колониите се занимават със старите сантиментални връзки на семействата си.
— И смятате, че моята сестра, моята доведена сестра, и аз сме близки с вашето семейство? — попита той Гуенда учтиво, но и с нотка на враждебност.
— Тя е моя мащеха. Втора съпруга на баща ми. Не мога да си я спомня добре, разбира се. Тогава съм била много малка. По баща името ми е Халидей.
Той се вгледа в нея и изведнъж по лицето му се разля усмивка. Превърна се в друг човек, надменността и студенината изчезнаха.
— Боже мили! Да не искате да кажете, че вие сте малката Гуени?
Гуенда кимна енергично. Отдавна забравеното детско име зазвуча в ушите й съвсем познато и вдъхващо увереност.
— Да — каза тя. — Аз съм Гуени.
— Боже Господи! Пораснала и омъжена! Как лети времето! Трябва да са изминали… колко? Петнадесет години? Не, сигурно много повече. Предполагам, че не ме помните?
Гуенда поклати глава.
— Не помня дори баща си. Искам да кажа, спомените ми са неясни и бегли.
— Разбира се! Първата жена на Халидей беше от Нова Зеландия. Той ми го каза, спомням си. Хубава страна, струва ми се.
— Най-хубавата на света. Но и Англия ми харесва.
— Смятате да се преместите тук, или сте само за малко? — той натисна звънеца. — Трябва да пием чай.
Когато жената дойде, той каза:
— Чай, моля… и… препечен хляб с масло. Може и кейк, каквото и да е.
Достопочтената домашна прислужница погледна отровно, но отговори:
— Да, сър — и излезе.
— Обикновено не пия чай — обясни доктор Кенеди, — но трябва да отбележим случая.