— Три часа удобно ли е?
— Устройва ни напълно.
В градината старият Фостър попита:
— Това да не е онзи доктор Кенеди, който живееше на „Уест Клиф“?
— Предполагам, че е същият. Ти познаваш ли го?
— Смятаха го за най-добрия доктор тук. Само че харесваха повече доктор Лейзънби. Ще се пошегува, ще се засмее, ще ти каже добра дума. Доктор Кенеди беше вечно сърдит и сух като… но си разбираше от работата, дума да няма.
— Кога престана да практикува?
— А, много време мина оттогава. Петнайсет години или повече. Не бил добре със здравето, така говореха.
Джайлс се появи на прозореца и отговори на негласния въпрос на Гуенда:
— Ще дойде тук днес следобед.
— О! — Тя се обърна отново към Фостър. — Познаваше ли сестрата на доктор Кенеди?
— Сестра? Не, не съм я виждал. Но е била развейпрах така казват. Учила е другаде, после пък заминала за чужбина. Чух, че после се върнала тук за малко, след като се омъжила. Но избягала с някакъв друг мъж — винаги е била луда глава, така говорят хората. Но не съм я виждал лично. По онова време работех в Плимут.
Гуенда и Джайлс тръгнаха към другия край на терасата и тя го попита:
— Защо ще идва?
— Ще разберем в три часа.
Доктор Кенеди дойде точно навреме. Той огледа всекидневната и каза:
— Чувствам се някак странно. Да бъда отново тук след толкова време…
После, без повече заобикалки, заговори по въпроса:
— Доколкото разбрах, вие двамата сте твърдо решени да намерите санаториума, в който е починал Келвин Халидей и да научите всички подробности около болестта и смъртта му, така ли е?
— Така е — отвърна Гуенда.
— Е, това не би било никак трудно, предполагам. Затова смятам, че ударът за вас ще е по-малък, ако чуете фактите най-напред от мен. Съжалявам, че трябва да ви кажа това, защото тази история няма да донесе никому нищо добро, а на вас, Гуени, може да причини значителна болка. Но, няма как. Баща ви не страдаше от туберкулоза, а въпросният санаториум всъщност беше дом за душевноболни.
— За душевноболни? Нима е полудял? — лицето на Гуенда стана бяло.
— Никога не се установи със сигурност. И според мен, той не беше луд в пълния смисъл на думата. Прекара тежко нервно сътресение и страдаше от натраплива психоза. Разбира се, той отиде в санаториума изцяло по своя воля и можеше да си тръгне по всяко време… когато пожелаеше. Обаче състоянието му не се подобри и той почина там.
— Натраплива психоза? — попита Джайлс. — Каква натраплива психоза?
— Страдаше от манията, че е удушил жена си — отвърна доктор Кенеди сухо.
Гуенда изпъшка. Джайлс протегна бързо ръка и улови нейната, която беше съвсем студена.
— А… това ли беше истината? — попита той.
— Моля? — Доктор Кенеди го изгледа втренчено.
— Не, разбира се, че не. И дума не може да става за това.
— Но… откъде знаете? — попита Гуенда с треперещ глас.
— Мило дете! Никога не е повдиган въпрос за подобно нещо. Хелън го напусна, за да отиде при друг. Известно време той беше в много неуравновесено състояние — неспокойни сънища, болезнени фантазии. Чашата преля след последното сътресение. Аз самият не съм психиатър. Специалистите могат да обяснят подобни явления. Ако един човек вътрешно би предпочел жена му да е мъртва, вместо да му изневерява, според мен би успял да повярва, че е мъртва, дори и че сам я е убил.
Джайлс и Гуенда навъсено размениха предупредителни погледи.
— Значи сте съвсем сигурен — каза Джайлс тихо, — че и дума не може да става да е извършил това, което е вярвал, че е извършил?
— Да, напълно сигурен съм. Получих две писма от Хелън. Първото беше от Франция, някъде около седмица след като замина, а второто — шест месеца по-късно. Да, без никакво съмнение, всичко беше чисто и просто негова идея-фикс.
Гуенда пое дълбоко въздух.
— Моля ви — обади се тя, — разкажете ни подробно за тези събития!
— Ще ви кажа всичко, което знам. В началото, известно време Келвин се намираше в доста особено невротично състояние. Дори се консултира с мен. Каза ми, че сънувал тревожни сънища. Тези сънища винаги били едни и същи и винаги завършвали еднакво — със задушаващата се Хелън. Помъчих се да достигна до корена на проблема — предполагам, че в детските си години е преживял някакъв конфликт. Изглежда майка му и баща му не са били щастлива двойка… Е, няма да навлизам в повече подробности. Тези неща са интересни само за медиците. Посъветвах го да се консултира с психиатър, можех да го изпратя при няколко наистина добри специалисти, но той не искаше и да чуе. Смяташе, че това е безсмислено.
Долавях, че между него и Хелън нещата не вървят съвсем гладко, но той никога не отвори дума за това, а и аз не обичах да задавам въпроси. Всичко започна един ден, когато се върнах от болницата вкъщи. Помня, че беше петък и го заварих в приемната си. Беше пристигнал преди петнадесетина минути. Веднага щом влязох, той вдигна поглед към мен и каза: „Аз убих Хелън“. За миг не знаех какво да мисля. Той беше толкова спокоен и уравновесен. Казах му: