— Тогава какво предполагаш, Джайлс?
— Не знам… изглежда в цялата работа има някакъв неизвестен фактор, можем да го наречем „X“. Някой, който още не се е появил. Но можем да се досетим за похватите му.
— „X“? — каза Гуенда озадачено. После погледът й стана мрачен. — Джайлс, ти измисляш всичко това, за да ме успокоиш.
— Не е така, кълна се! Не виждаш ли сама, че не може да се намери разумно обяснение на всички факти едновременно. Знаем, че Хелън е била удушена, защото си видяла…
Той млъкна.
— Боже мили! Какъв глупак съм! Сега разбирам. Всичко си застава на мястото. Права си. Кенеди също е прав. Слушай, Гуенда. Хелън се готви да избяга с любовника си. Кой е той, още не знаем…
— X?
Джайлс махна с ръка нетърпеливо.
— Тя е написала бележката до мъжа си, но в този момент той се връща, прочита я и побеснява. Смачква я, хвърля я в коша за боклук и се нахвърля върху жена си. Тя се ужасява и побягва, но той я настига в антрето и започва да я души. Тя се отпуска и пада на земята, той я оставя. След това се отдръпва назад и произнася репликата от „Дукесата на Малфи“, точно когато детето му е стигнало до парапета и започва да гледа какво става долу.
— И после?
— Цялата работа е, че жената не е била мъртва. Той може би си е мислел, че я е убил. Но тя просто е била полузадушена. Може и любовникът й да се е появил — след като обезумелият съпруг е тръгнал към къщата на доктора в другия край на града — а може и сама да е дошла в съзнание. Както и да е, веднага щом се е свестила, тя е побягнала. Това обяснява всичко. Убедеността на Келвин, че я е убил. Изчезването на дрехите — може би са били опаковани предварително. И писмата, които в този случай са напълно истински. Ето това е. Това обяснява всичко.
— Не обяснява защо Келвин е твърдял, че я е удушил в спалнята — възрази Гуенда тихо.
— Бил е толкова разстроен, че не си е спомнил къде точно го е направил.
— Ще ми се да ти вярвам — каза Гуенда. — Искам да ти вярвам… Но продължавам да съм сигурна… съвсем сигурна, че когато погледнах надолу през парапета, тя беше мъртва… съвсем мъртва!
— Но как си могла да бъдеш сигурна? Дете на три години?
Тя го изгледа особено.
— Мисля, че не е било невъзможно да го разбера. Дори по-добре от възрастен човек. Като при кучетата… когато усетят смъртта, те вдигат глави и започват да вият. Мисля, че децата… могат да разпознават смъртта…
— Глупости! Това звучи невероятно!
Прекъсна ги звънецът на пътната врата.
— Кой ли е това? — попита Джайлс.
— О, съвсем забравих. Сигурно е мис Марпъл. Днес я поканих на чай. Хайде да не й казваме нищо засега.
Гуенда се притесняваше, че чаят може да се окаже тежко преживяване, но за щастие мис Марпъл сякаш не забелязваше, че домакинята й говори малко по-бързо и по-нервно от обикновено и че веселостта й е някак пресилена. Самата Мис Марпъл беше доволна и приказлива — радваше се на престоя си в Дилмут и… нима не е чудесно, някакви нейни приятели писали на свои приятели в Дилмут и в резултат на това тя получила няколко много приятни покани от местни жители.
— Човек престава да се чувства аутсайдер, ако разбираш какво имам предвид, скъпа, когато се запознае с хората, установили се да живеят на дадено място от години. Например, ще отида на чай при мисиз Фейн. Тя е вдовицата на старшия съдружник в най-добрата адвокатска фирма тук. Истинска стара семейна фирма. Сега я ръководи синът му.
Приятният глас продължаваше да говори. Хазайката била толкова мила! И мис Марпъл се чувствала толкова добре!
— …И такава наистина чудесна кухня! Няколко години беше на работа при моята приятелка мисиз Бинтри и макар че самата не е оттук, леля й живее в Дилмут отдавна и тя, заедно със съпруга си, е идвала много пъти през лятото, така че е добре запозната с местните клюки. Между другото, доволни ли сте от градинаря си? Както разбрах, хората тук го смятат за кръшкач — повече приказва, отколкото работи.