— Манията… или психозата му, беше много силна. Майор Халидей, макар и видимо да беше в много неспокойно състояние, най-категорично и недвусмислено твърдеше, че е удушил втората си съпруга в пристъп на гняв, предизвикан от ревност. Както и да е, много от другите симптоми, обикновено съпътстващи подобни заболявания, липсваха и, да ви кажа честно, ако не бяха уверенията на доктор Кенеди, че мисиз Халидей е жива и здрава, бих приел думите на баща ви за чиста монета.
— Останал сте с впечатлението, че наистина я е убил? — попита Джайлс.
— Имах предвид, в началото. По-късно, когато разполагах с време и възможност да опозная по-добре характера и темперамента на майор Халидей, мнението ми се промени. Баща ви, мисиз Рийд, съвсем определено не беше от параноиден тип. Не страдаше от мания за преследване и не изпадаше в пристъпи на агресивност. Той беше внимателен, сърдечен и добре владеещ се човек. Не беше нито „луд“, както се изразяват хората, нито пък беше опасен за околните. Но тази идея-фикс за смъртта на мисиз Халидей упорито не го напускаше и съм абсолютно убеден, че за да я обясним, би трябвало да се върнем далеч назад — някъде в неговото детство. Трябва да призная, че нито един наш метод за анализ не доведе до нужния резултат. Понякога е много трудно да се пребориш с нежеланието на пациента да се подложи на психоанализа и това отнема много време. Понякога години. В случая с вашия баща времето не достигна.
Той замълча за момент, после ги погледна и каза:
— Би трябвало да знаете, че баща ви се самоуби?
— О, не! — извика Гуенда.
— Съжалявам, мисиз Рийд. Мислех, че знаете. Може би имате известно право да ни обвинявате за това. Признавам, че ако бяхме проявили малко повече бдителност, можехме да избегнем този край. Но съвсем искрено ви казвам, че у него не забелязах никаква склонност към самоубийство. Нямаше меланхоличен характер, не изпадаше в отчаяние. Оплакваше се от безсъние и колегите са му давали приспивателни. Той се е преструвал, че ги взима, но всъщност ги е събирал, докато станат достатъчно, за да…
Докторът разпери ръце.
— Толкова нещастен ли е бил?
— Не, не мисля така. По скоро, доколкото мога да съдя, го измъчваше комплекс за вина, желание да изтърпи някакво наказание. Най-напред настояваше да извикаме полицията и макар че го уговорихме да не прави това и непрекъснато го убеждавахме, че той няма никаква вина, той упорито отказваше да повярва. А му доказахме, при това многократно, и той трябваше да се съгласи, че не си спомня да е извършвал самия акт.
Доктор Пенроуз зашумоля с документите пред себе си.
— Разказът му за онази вечер никога не се промени. Върнал се вкъщи, когато било тъмно. Прислугата я нямало. Влязъл както обикновено в трапезарията, налял си нещо за пиене и го изпил, после отишъл във всекидневната. След това не помнел какво се е случило. Следващото нещо, което си спомняше е как стои надвесен над жена си, която била мъртва — удушена — в спалнята. Бил убеден, че го е направил той.
— Извинете, доктор Пенроуз — намеси се Джайлс, — но какво го е накарало да смята, че той го е извършил?
— Не изпитваше никакво съмнение. Каза ми, че през изминалите няколко месеца бил изпитвал безумни и тежки съмнения. Например, бил е убеден, че мисиз Халидей му давала някакъв наркотик. Разбира се, той е живял дълго време в Индия, а в тамошните съдилища нерядко се разглеждат дела за отровени с татул съпрузи. Много често имал халюцинации и губел представа за времето и пространството. Упорито отричаше да е подозирал жена си в изневяра, но въпреки това ми се струва, че именно такова съмнение е било причината. Изглежда той е влязъл у дома си, намерил е бележката, с която жена му го е уведомила, че го напуска, и е решил, че предпочита да я „убие“. Оттам и халюцинацията.
— Искате да кажете, че е бил силно привързан към нея?
— Очевидно е така, мисиз Рийд.
— Но той никога не е признавал, че е станал жертва на халюцинация?
— Трябваше да признае, че не би могло да бъде иначе… но вътрешно си остана убеден, че я е убил. И това убеждение беше прекалено силно, за да се поддаде на разума. Ако бяхме успели да разгадаем първопричината в детството му…
Гуенда го прекъсна. Не я интересуваха първопричините в детството.
— Но вие сте напълно убеден, че той… не е извършил убийство?
— О, ако това ви тревожи, мисиз Рийд, можете да го забравите. Келвин Халидей, колкото и да е ревнувал жена си, определено не беше убиец.
Доктор Пенроуз се изкашля и извади от бюрото си малко оръфано черно тефтерче.
— Ако искате, можете да вземете това, мисиз Рийд. Мисля, че вие сте човекът, на когото трябва да го дам. В него баща ви е записвал разни неща по време на престоя си тук. Когато предадохме вещите му на адвокатската фирма, на мистър Макгайър, който тогава беше неин шеф, задържахме това тефтерче като документ за заболяването му. Знаете ли, баща ви е регистриран в архива на мистър Макгайър, само че с инициали, разбира се — К. X. Ако искате да вземете този дневник…