Гуенда протегна нетърпеливо ръка.
— Благодаря ви — каза тя. — Много бих искала да го прегледам.
Във влака на път за Лондон, Гуенда извади малкото оръфано черно тефтерче и започна да чете. Отвори го наслуки.
Келвин Халидей беше написал следното:
„Предполагам, че тези доктори-шамани си знаят работата… Всичко изглежда такава дивотия. Бил ли съм влюбен в майка си? Мразел ли съм баща си? Не вярвам и дума от всичко това… Не мога да не мисля, че трябва да се намесят полицията и криминалният съд. Това не е работа за лудницата. И въпреки всичко някои от пациентите тук са толкова естествени, толкова разумни, както всички останали, освен когато не ги прихванат… много добре… изглежда мен също ме прихващат…
Писах на Джеймс. Накарах го да се свърже с Хелън и дай каже да дойде да ме види, ако наистина е жива… Казва, че не знаел къде е… това е така, защото знае, че е мъртва и аз съм я убил… той е добър човек, но не може да ме измами… Хелън е мъртва… Кога започнах да я подозирам? Много отдавна… скоро след като отидохме в Дилмут… Тя се промени… Криеше нещо от мен… Наблюдавах я… Да, и тя ме наблюдаваше.
Дали слагаше нещо в храната ми? Тези странни, ужасни кошмари… Не обикновени кошмари… Сякаш бяха реални… Знам, че ми е слагала нещо… Само тя би могла да го направи… Защо?… Имало е друг мъж… Някой, от когото се е страхувала…
Да бъда честен. Нали подозирах, че е имала любовник? Имало е някой. Знам, че е имало. Тя ми го каза на кораба… Някой, когото е обичала и за когото е било невъзможно да се омъжи… И двамата бяхме в еднакво положение… Аз не можех да забравя Мейгън… Колко много ми прилича на нея малката Гуени понякога. Хелън толкова хубаво си играеше с Гуени на кораба… Хелън… ти си толкова красива… Хелън… Жива ли е Хелън? Или я удуших със собствените си ръце? Минах през трапезарията и видях бележката — подпряна на масата и после… и после пълна тъмнина… мрак… Но не може да има съмнение… аз съм я убил… Слава Богу с Гуени всичко е наред в Нова Зеландия. Те са добри хора. Ще я обичат вместо Мейгън. Мейгън… Мейгън… как искам сега да си тук… Това е най-доброто… без скандали… най-доброто за детето. Не мога да продължавам така. Ден след ден, година след година. Трябва да се отърва бързо. Гуени никога няма да научи за това. Никога няма да разбере, че баща й е бил убиец…“
Сълзи замъглиха очите на Гуенда. Тя вдигна лице към Джайлс, който седеше срещу нея, но той гледаше през прозореца.
Доловил погледа й, той кимна.
Пътникът до тях четеше някакъв вечерен вестник. На външната страница, те ясно можеха да прочетат мелодраматичното заглавие: „КОИ БЯХА МЪЖЕТЕ В ЖИВОТА Й?“
Гуенда бавно поклати глава. Тя погледна надолу към дневника.
Имало е някой. Знам, че е имало някой…
ГЛАВА 11
Мъжете в живота й
Мис Марпъл прекоси улица „Сий Пърейд“ и тръгна по „Фор стрийт“. Тя изкачи възвишението и сви към безистена. Магазините бяха от старите. За прежди и гоблени, за сладкарски изделия, за старомодни дамски облекла, дантели и други подобни.
Мис Марпъл погледна витрината на магазина за гоблени. Две млади продавачки обслужваха клиентки, но възрастната жена в дъното беше свободна.
Мис Марпъл бутна вратата и влезе. Застана до щанда и възрастната продавачка — приятна жена със сива коса, попита:
— Какво ще желаете, мадам?
Мис Марпъл искаше малко светлосиня вълна, за да изплете бебешка жилетка. Обслужването беше спокойно, без припряност. Обсъдиха цветовете, мис Марпъл разгледа няколко книги с детско плетиво и през цялото време не спря да говори за малките внучета на сестра си. Нито тя, нито продавачката проявяваха нетърпение. Магазинът беше обслужвал клиентки като мис Марпъл години наред и възрастната продавачка предпочиташе милите бъбриви възрастни дами, а не доста грубите млади майки, които никога не знаеха какво точно искат и си падаха по евтиното и крещящото.
— Да — каза мис Марпъл. — Мисля, че цветът е много хубав. А и тази вълна е качествена. Тя няма да се свие. Май ще взема още две унции.
Продавачката отбеляза, че днес вятърът е много студен и зави пакета.
— Да, наистина. Усетих го, докато ходех по крайбрежната улица. Дилмут много се е променил. Не съм идвала тук от… я да си помисля… близо деветнадесет години.