— В тези провинциални градчета хората не се решават бързо на такова нещо. Най-напред трябва добре да премислят нещата.
ГЛАВА 12
Лили Кимбъл
Лили Кимбъл разстла два вестника върху масата, за да изцеди картофите, които цвърчаха в тигана на печката. Тананикайки си монотонно популярната мелодия на деня, тя се вгледа в единия от тях.
След това спря да тананика и се провикна:
— Джим! Джим! Чуй какво има тук!
Джим Кимбъл, възрастен и мълчалив мъж, миеше чинии на мивката. За да отговори на жена си, той използва любимото си:
— А?
— Написано е тук във вестника. „Моля всички, които имат някаква информация за Хелън Спенлав Халидей, по баща Кенеди, да се обадят в кантора «Рийд и Харди», на «Саутхемптън Роуд»“. Сигурно става дума за оная мисиз Халидей, при която работех в „Света Катерина“. Наеха къщата от мисиз Файндейсън, тя и съпруга й. Името й беше Хелън… и беше сестра на доктор Кенеди, дето винаги казваше, че трябва да си извадя сливиците.
Последва кратка пауза, през която мисиз Кимбъл умело разбърка картофите в тигана. Джим Кимбъл сумтеше в кърпата, докато бършеше лицето си.
— Туй е стар вестник — продължи мисиз Кимбъл, след като видя датата. — Отпреди седмица и повече. Защо ли е тази работа? Дали пък няма да дадат нещо пари, а Джим?
Мистър Кимбъл каза едно недоверчиво:
— А!
— Може да е за завещание или нещо такова. Толкова време мина!
— А.
— Осемнайсет години и повече. Не бих се учудила… Питам се, защо ли им е да ровят толкова назад? Мислиш ли, че може да е полицията?
— К’во?
— Нали знаеш какво съм си мислила винаги? — продължи тайнствено мис Кимбъл. — Казах ти едно време, като си тръгвахме оттам. Разправяха, че е избягала с някой, ама така казват всички, като пречукат жените си. Можеш да бъдеш сигурен, че е убита. Тогава ти го казах и на теб, и на Еди, но тя не щеше и да чуе за такова нещо. Еди нямаше въображение, ама никакво. Ами дрехите, дето уж била взела? Че нали не бяха каквито трябва, сещаш ли се? Липсваха една чанта и един куфар и достатъчно дрехи, за да се напълнят, ама не тия, дето би ги взела мадам. И тогава казах на Еди: „Само майорът я е убил и я е заровил в избата“. Само че не е било в избата, защото тази Леони, бавачката-швейцарка, е видяла нещо през прозореца. Дойде с мен на кино. Нищо, че трябваше да стои при детето и да не излиза никъде. Това дете не се будеше никога, какво миличко беше, като спеше в креватчето! „И мадам никога вечер не се качва в детската стая — казах й още. — Никой няма да разбере, че си излизала.“ И дойде с мен. А като се върнахме беше станала суматохата. Майорът болен и спи в другата стая, докторът дошъл и го наглежда. Тогава и попита за дрехите и всичко си беше нормално в началото. Помислих си, че е избягала с онова приятелче, дето толкова си падаше по него, а той беше женен, та Еди се молеше да не се забъркаме в някой развод… Как му беше името? Не помня. Май започваше с „М“… или с „Р“? Няма ми я паметта вече.
Мистър Кимбъл се приближи и без да обръща внимание на по-несъществените въпроси, попита дали е готова вечерята му.
— Ей сега ще изцедя картофите… чакай, ще взема друг вестник, този ще го запазя. Не може да е полицията… много време мина. Може да са адвокати и да става дума за пари. Не пише специално, но може и да е това… Ако имаше кой да попитам… Дават адрес в Лондон, само че това не ми харесва… много хора в Лондон са… Какво ще кажеш, Джим?
— А — каза мистър Кимбъл, впил гладен поглед в пържената риба и картофите.
Разговорът беше отложен за по-късно.
ГЛАВА 13
Уолтър Фейн
Гуенда погледна мистър Уолтър Фейн, който беше седнал от другата страна на голямото махагоново бюро.
Той беше уморен човек на около петдесет години и меките черти на лицето му не се поддаваха на описание. „От тези хора, които е малко трудно да си спомниш — помисли си Гуенда, — ако не ги познаваш от дълго време.“ Безличен човек. Когато заговори, гласът му беше провлечен и приятен. „Може би е добър адвокат“ — мислеше тя.
Гуенда огледа крадешком кабинета му — кабинет на старши съдружник на адвокатска фирма. Определено беше обзаведен старомодно — мебелите бяха овехтели, но пък направени от добър материал. Покрай, стените бяха подредени кутии със завещания и на всичките бяха написани достойни имена — Сър Джон Вейвазър-Тренч, Лейди Джесъп, Сър Артър Фоулкс, починал.
Големият прозорец, чиито стъкла бяха доста мръсни, гледаше към малък квадратен двор, ограничен от масивните стени на съседната къща от седемнадесети век. Наоколо нямаше нищо елегантно и съвременно, но нямаше и нищо потискащо. На пръв поглед кабинетът беше разхвърлян — със струпаните на купчини кутии, с хаоса на бюрото, с разкривените томове правна литература по рафта, — но всъщност в него работеше човек, който знаеше как да постигне това, което иска.