Писалката на Уолтър Фейн престана да скърца по хартията. Той се усмихна бавно и приятно.
— Мисля, че всичко е съвсем ясно, мисиз Рийд — каза той. — Много просто завещание. Кога ще дойдете да го подпишете?
Гуенда отговори, че би могла по всяко време и че не бърза.
— Купихме къща тук — каза тя. — „Хилсайд“.
— Да, дадохте ми адреса — Уолтър Фейн погледна записките си.
Равният му глас никак не се промени.
— Къщата е много хубава — продължи Гуенда. — Просто я обожаваме.
— Така ли? — Уолтър Фейн се усмихна. — На морето ли е?
— Не съвсем — отвърна Гуенда. — Разбрах, че са сменили името й. Била е „Света Катерина“.
Мистър Фейн свали пенснето си и почисти стъклата с копринена кърпа, загледан надолу в бюрото.
— А, да, спомних си — каза той. — Долу на „Лийхемтън роуд“.
Той изправи глава и Гуенда си помисли колко по-различни изглеждат хората, които носят очила, когато ги махнат. Очите му бяха светлосиви, странно слаби и нефокусирани.
„Те го обезличават“ — помисли си тя.
Уолтър Фейн сложи пенснето си отново.
— Вие споменахте — каза той с акуратния си служебен тон, — че сте направила завещание във връзка с брака си?
— Но в него оставих неща на свои роднини в Нова Зеландия, които след това починаха… така че реших, че е по-лесно да направя съвсем ново завещание. Особено след като смятаме да живеем тук постоянно.
Уолтър Фейн кимна.
— Да, съвсем разумно решение. Всичко е напълно ясно, мисиз Рийд. Ще подготвя документа и ако можете да дойдете вдругиден? Единадесет часа. Устройва ли ви?
— Да, напълно.
Гуенда стана и адвокатът я последва.
Малко забързано, както беше репетирала преди това, тя каза:
— Попитах специално за вас, мистър Фейн, защото мисля… струва ми се, че сте познавал майка ми.
— Така ли? — в гласа на адвоката се появи нотка на учтиво учудване. — А как се казваше тя?
— Халидей. Мейгън Халидей. Мисля… струва ми се, че някога сте бил сгодени с нея.
Часовникът на стената тиктакаше — едно-две, едно-две, едно-две…
Гуенда изведнъж усети, че сърцето й започва да бие малко по-бързо. Колко спокойно беше лицето на Уолтър Фейн! Като къща, чиито пердета са спуснати, сякаш в нея има мъртвец. „Какви идиотски мисли те обземат, Гуенда!“
Уолтър Фейн каза с непроменен глас:
— Не. Никога не съм познавал майка ви, мисиз Рийд. Но наистина, навремето бях сгоден за съвсем кратко време за Хелън Кенеди. Впоследствие тя се омъжи за майор Халидей.
— О, извинете. Колко глупаво от моя страна. Разбрала съм напълно погрешно. Значи е ставало дума за Хелън, моята мащеха. Естествено, това е станало отдавна и нямам никакви спомени. Когато вторият брак на баща ми се е провалил, аз съм била съвсем малка. Но някой спомена, че сте били сгодени с мисиз Халидей в Индия и помислих, че е била майка ми… защото баща ми я е срещнал там.
Гуенда не говореше развълнувано, тя просто излагаше факти. Впечатлението за къщата със спуснати пердета още не я беше напуснало.
— Съжалявам — каза тя. — Предполагам, че съвсем грубо бръкнах в старата рана.
Уолтър Фейн се усмихна — отново бавната, приятна усмивка. Пердетата бяха дръпнати.
— Това беше преди цели деветнадесет или двадесет години, мисиз Рийд — каза той. — Младежките проблеми и слабости не означават толкова много след такъв период. Значи вие сте малката дъщеричка на майор Халидей? Знаете, нали, че баща ви и Хелън живяха известно време в Дилмут?
— О, да — отвърна Гуенда. — Затова и дойдохме. Разбира се, аз не си го спомнях както трябва, но когато се чудех къде да се установим в Англия, пристигнах най-напред в Дилмут, за да видя какво представлява и толкова ми хареса, че реших да останем тук и никъде другаде. И какъв късмет! Съвсем случайно купихме същата къща, в която е живял баща ми преди толкова време.
— Знам я — каза Уолтър Фейн, отново с приятната усмивка. — Не вярвам да ме помните, мисиз Рийд, но ми се струва, че някога съм ви носил на конче.
Гуенда се засмя.
— Наистина ли? Значи сте стар приятел, нали? Не мога да кажа, че ви помня, но тогава съм била само на две и половина или на три… Вие бяхте дошъл от Индия в отпуск или…
— Не, просто изоставих Индия завинаги. Отидох там, за да създам чаена плантация, но животът не ми хареса. Не ставах за плантатор. Трябваше да тръгна по стъпките на баща си и да стана обикновен прозаичен провинциален адвокат. Преди това бях взел всичките си изпити, така че започнах работа във фирмата веднага щом се върнах. — Той замълча за миг и добави: — Оттогава работя тук.