Выбрать главу

Последва още една пауза и той повтори по-тихо:

— Да, оттогава…

„Но осемнадесет години — помисли си Гуенда — не са чак толкова много време…“

След това адвокатът се оживи, ръкува се с нея и каза:

— Тъй като сме стари приятели, наистина трябва някой път да доведете съпруга си и да пием чай. Ще ви запозная с майка ми. Ще й кажа да ви пише. И така, единадесет часа в четвъртък?

Гуенда излезе от кабинета и тръгна по стълбите. В ъгъла на тавана имаше голяма паяжина и в средата й стоеше белезникав неподдаващ се на описание паяк. „Не прилича — помисли си Гуенда — на истински паяк. Не е като тези месести насекоми, които ловят мухи и ги ядат.“ По-скоро беше като призрак на паяк. Всъщност, като Уолтър Фейн.

Джайлс посрещна жена си на крайбрежната улица.

— Е? — подкани я той.

— По онова време е бил в Дилмут — започна Гуенда. — Върнал се е от Индия, искам да кажа. Защото ме бил носил на конче. Но не би могъл да убие когото и да било. Не е възможно. Много е мил, но е от хората, които не забелязваш. Знаеш кои — ако ги срещнеш на някое парти, няма да обърнеш внимание, когато си отидат. Стори ми се ужасяващо добросъвестен, почтен и всичко останало, страшно привързан към майка си и с много добродетели. Но от женска гледна точка, е убийствено скучен. Съвсем ясно ми е защо Хелън го е изоставила. Досещаш се, нали? Той е от хората, за които съвсем безопасно можеш да се омъжиш, но някак си не ти се иска.

— Горкият — каза Джайлс. — И предполагам, че е бил луд по нея.

— О… не знам. Не мисля така. Както и да е. Според мен той не е зловещият убиец, когото търсим. Изобщо не отговаря на представата ми за убиец.

— А ти откъде си се научила да разпознаваш убийците, мила?

— Какво искаш да кажеш?

— Мислех си за Лизи Бордън… само че съдебните заседатели я сметнаха за невинна. И от друга страна за Уолъс. Тих човечец, когото признаха за виновен, макар и впоследствие да намалиха присъдата му при обжалването. И Армстронг, за когото всички казваха че бил толкова добър и благ. Не мисля, че убийците са от някакъв определен тип и им личи, че са такива.

— Наистина не мога да повярвам, че Уолтър Фейн…

Гуенда замълча.

— Какво има?

— Нищо.

Но тя си спомни как Уолтър Фейн бършеше очилата си и странният му, невиждащ поглед, когато стана дума за „Света Катерина“.

— Може би — каза Гуенда, — наистина е бил луд по Хелън…

ГЛАВА 14

Едит Паджит

Гостната на мисиз Маунтфорд беше уютна. Имаше кръгла маса с покривка, няколко старомодни фотьойла и строго, но неочаквано меко канапе до стената. На рафта над камината бяха подредени порцеланови кученца и други украшения, а над него висеше цветно изображение на принцеса Елизабет. На другата стена имаше портрет на краля с морска униформа и снимка на мистър Маунтфорд заедно с група сладкари. Имаше и картина — направена с акварел и налепени мидени черупки, изобразяваща въззеленикаво море. Имаше още много неща, никое от които не би могло да претендира за някаква красота или добър вкус, но в резултат стаята изглеждаше весела и жизнерадостна — стая в която хората сядат, за да се забавляват, когато имат време.

Мисиз Маунтфорд, по баща Паджит, беше ниска, закръглена, с черна прошарена коса. Сестра й, Едит Паджит, беше висока, слаба, също чернокоса, но по главата й нямаше нито един бял косъм, макар че беше някъде около четиридесетте.

— Само си помисли! — каза Едит Паджит. — Малката Гуени! Извинете ме, мадам, че говоря така, но се върнах толкова години назад… Идвахте в кухнята, а бяхте такова сладко момиченце, и казвахте „ядки“, „ядки“. Искахте сладки, разбира се, макар че не знам защо ги наричахте „ядки“. Аз винаги ви давах сладки и бяхте доволна.

Гуенда гледаше изправената фигура с червени бузи и черни очи и се мъчеше да си спомни… но не успяваше. Паметта създава доста неудобства.

— Ще ми се да можех да си спомня… — започна тя.

— О, сигурно няма да можете. Та вие бяхте едно съвсем малко котенце. На днешно време никой не иска да живее в къща, в която има деца. Не го разбирам това. Децата дават живот на дома, така мисля. Е храненето създава някои проблеми, но това е проблем на бавачката, не на самите деца, ако разбирате какво искам да кажа. Бавачките винаги имат проблеми — хранене, обличане, грижи… хиляди неща. Помните ли Леони, мис Гуени? Извинете ме, мисиз Рийд.

— Леони? Тя ли беше моята бавачка?

— Беше швейцарка. Не говореше английски много добре и беше ужасно чувствителна. Винаги плачеше, ако Лили й кажеше нещо по-така. Лили беше прислужничката. Лили Абът. Младо момиче, нахакано и малко лекомислено. Колко много си играеше с вас, мис Гуени… Играехте на криеница по стълбището…