Гуенда не можа да се овладее и потрепери.
Стълбището…
Тогава тя неочаквано каза:
— Спомням си Лили. Тя сложи панделка на котката.
— Боже мой, виж какво нещо! Беше на рождения ви ден и Лили смяташе, че на всяка цена Томас трябва да е с панделка. Свали я от кутията с шоколадови бонбони и Томас пощръкля. Избяга в градината и се завря из храстите, докато не я скъса. Котките не обичат да им правиш такива неща.
— Беше с черно и бяло.
— Точно така. Горкият Том! А как ловеше мишки! Истински мишелов! — Едит Паджит млъкна и се прокашля стеснително. — Извинете ме, че говоря така, мадам, но си спомних миналото. Искахте да ме попитате нещо?
— Харесва ми да ви слушам като говорите за миналото — каза Гуенда. — Точно това ме интересува. Виждате ли, отгледаха ме роднини в Нова Зеландия и, разбира се, те не можеха да ми кажат нищо за баща ми, нито за втората му жена. Тя беше симпатична, нали?
— Много ви обичаше, мис Рийд. Водеше ви долу на брега или си играеше с вас в градината. Тя самата беше много млада, разбирате, нали? Беше си още момиче. Все си мислех, че й харесва да си играе колкото и на самата вас. Тя, така да се каже, беше отраснала без други деца. Брат й, доктор Кенеди, беше много по-възрастен от нея и винаги се е затварял с книгите си. Когато е била във ваканция, тя си е играела съвсем сама…
Мис Марпъл, седнала с гръб към стената, попита:
— А вие сте живяла в Дилмут непрекъснато, нали?
— О, да. Татко беше купил една ферма, зад възвишението, казваше се „Райлънд“. Ние нямахме братя и майка не можеше да се грижи за нея, така че я продаде и купи малко магазинче на главната улица. Да, през целия си живот съм била тук.
— И предполагам познавате почти всички местни хора?
— Е, тогава това беше малко градче, макар че винаги е имало много курортисти. Само че повечето бяха приятни хора, които идваха всяка година, а не като сегашните шумни тълпи. Бяха все добри семейства, които винаги отсядаха в едни и същи стаи.
— Предполагам — намеси се Джайлс, — че сте познавала Хелън Кенеди преди да стане мисиз Халидей?
— Знаех за нея, така да се каже и може би съм я виждала наоколо. Но не я познавах лично преди да постъпя на работа у тях.
— И имахте добро мнение за нея? — попита мис Марпъл.
— Да, мадам, така беше — отговори Едит Паджит. В гласа й имаше някакво упорство. — Каквото и да приказват хората. С мен винаги се държеше много добре. Тогава не бих повярвала, че може да направи това, което направи. Направо останах без дъх, като научих. Макар че, казвам ви, много се говореше… — Тя спря неочаквано и погледна Гуенда смутено.
— Искам да знам всичко — каза Гуенда импулсивно. — Моля ви, не мислете, че имам нещо против да чуя истината. В края на краищата, тя не ми беше истинска майка…
— Така е, мадам.
— И, виждате ли, ние много искаме да я намерим. Тя си е отишла оттук и никой не знае къде е. Не знаем къде живее сега, дори не сме сигурни дали е жива, а има причини, поради които…
Тя се поколеба и Джайлс бързо се намеси:
— От правно естество. Не знаем дали да я считаме за мъртва или не.
— О, напълно ви разбирам, сър. Съпругът на братовчедка ми изчезна през войната и имаха много проблеми. Не знаеха дали е жив… Тя преживя много тревоги. Естествено, сър, ако има нещо, с което да мога да ви помогна… та вие не сте непознати хора, нали. Мис Гуени и нейните сладки… Толкова смешно го казвахте!
— Много мило от ваша страна — каза Джайлс. — Така че, ако не възразявате, ще започна направо. Мисиз Халидей е напуснала дома си съвсем неочаквано, нали?
— Точно така, сър, и всички ние бяхме много разтревожени. Особено майорът, горкият. Той напълно рухна след това.
— Ще ви попитам направо. Имате ли представа кой е мъжът, с когото е избягала?
Едит Паджит поклати глава.
— И доктор Кенеди ме попита това, но не можах да му отговоря. И Лили не знаеше. А пък тази Леони, тя беше чужденка и съвсем нищо не можеше да каже за мисиз Халидей.
— Не сте знаела със сигурност. А имахте ли някакви предположения? Сега, след толкова много време, това вече няма да има никакво значение. Дори и предположенията ви да са напълно погрешни.
— Е, да… имахме някои подозрения… но, казвам ви, това са само подозрения. Аз самата не съм видяла нищо, но пък Лили… тя, както ви казах, беше будно момиче и имаше нещо наум… и то много преди да се случи онова… „Слушай какво ти говоря — казваше тя. — Този приятел си пада по нея. Само виж как се прехласва, когато му налива чая. А пък жена му гледа като пепелянка.“