— Разбирам. И кой беше… този „приятел“.
— Боя се, сър, че не си спомням името му. Толкова отдавна стана всичко това. Беше капитан… Исдейл?… Не… Емъри?… Не. Имам чувството, че започваше с „Е“. Или беше „Ъ“? Доста необикновено име. Но не съм се сещала за него поне от шестнадесет години. Той и жена му отсядаха в хотел „Кларънс“.
— През лятото ли идваха?
— Да, но имах чувството, че и двамата познаваха мисиз Халидей отпреди това. Идваха в къщата много често. Е, според Лили, той си падаше по Хелън.
— И жена му се е ядосвала.
— Не, сър… Но повярвайте, нито за миг не съм си помислила, че може да има нещо нередно. И досега не знам какво да мисля.
— Те… бяха ли още в хотел „Кларънс“, когато Хелън Халидей изчезна? — попита Гуенда.
— Доколкото си спомням, те си тръгнаха горе-долу по едно и също време. Ден по-рано или по-късно… няма значение, важното е, че беше достатъчно близо, за да накара хората да говорят. Но никога не съм чувала нищо определено. Дори и да е избягала с него, всичко беше много добре потулено. Просто невероятно — мисиз Халидей да избяга така, толкова неочаквано. Хората наистина говореха, че била развейпрах, но аз самата никога не съм забелязвала такова нещо. Ако беше такава, нямаше да искам да отида с тях в Норфолк.
За миг тримата впериха погледи в нея.
— Норфолк? — попита Джайлс. — Смятали са да ходят в Норфолк?
— Да, сър. Бяха купили къща там. Мисиз Халидей ми каза за нея три седмици преди… преди да се случи това. Попита ме дали искам да отида с тях, когато се преместят и аз казах, че съм съгласна. Никога не бях излизала от Дилмут и реших, че промяната ще ми се отрази добре. Пък и харесвах семейството.
— За първи път чувам, че са купили къща в Норфолк — каза Джайлс.
— Но това е съвсем естествено, сър, защото мисиз Халидей не искаше много-много да се говори. Помоли ме да не казвам на никого и, разбира се, аз не казах. Искаше да се махне от Дилмут за известно време. Тя настояваше за това пред майора, но на него тук му харесваше. Струва ми се, че дори писа на мисиз Файн-дейсън, „Света Катерина“ беше нейна, дали не би му продала къщата. Но мисиз Халидей твърдо не искаше. Не искаше да стои повече в Дилмут. Като че ли я беше страх да остане.
Жената каза това бавно и със съвсем равен тон, но тримата слушатели отново застинаха, целите в слух.
— Смятате ли, че е искала да отиде в Норфолк заради… този мъж, чието име не можете да си спомните? — попита Джайлс.
Едит Паджит изглеждаше потресена.
— О, не, сър. Не бих и помислила такова нещо. И през ум не може да ми мине. Освен това… спомних си… джентълменът и жена му бяха някъде от Северна Англия, не от Норфолк. Мисля, че от Нортхъмбърленд11, не знам точно. Както и да е, те идваха тук заради мекия климат.
— Тя се боеше от нещо, нали? — попита Гуенда. — Или от някого. Мащехата ми, имам предвид.
— Спомням си, като казахте това…
— Да?
— Един ден Лили дойде в кухнята. Беше чистила прахта от стълбите и каза: „По дяволите!“ Тя понякога говореше много грубо, такава беше, трябва да ме извините.
Та, попитах я какво иска да каже, а тя ми обясни, че госпожата влязла с майора от градината във всекидневната и понеже вратата била отворена, успяла да чуе какво си говорят.
„Страх ме е от теб! — била казала мисиз Халидей. — От много време се страхувам от теб. Ти си луд. Ти не си нормален. Върви си и ме остави намира. Трябва да ме оставиш намира. Страх ме е. Мисля, че вътрешно винаги съм се страхувала от теб…“
Нещо такова била казала… разбира се, сега не мога да си спомня точните думи. Но Лили прие това много сериозно и затова, когато всичко се случи, тя…
Едит Паджит изведнъж млъкна. По лицето й се изписа страх.
— Не, не исках да кажа, сигурна съм… — започна тя. — Извинете ме, мадам, но понякога не знам какво говоря.
— Моля ви, Едит, разкажете ни. За нас това е важно и трябва да го знаем. Наистина е станало много отдавна, но ние трябва да го знаем!
— Не бих могла да съм толкова сигурна… — каза безпомощно Едит.
Мис Марпъл попита:
— Какво всъщност стана? Лили повярва ли, или не?
— В главата на Лили винаги са се въртели разни работи, но никога не съм им обръщала внимание. Виждате ли, тя редовно ходеше на кино и си фантазираше разни мелодраматични неща. Вечерта, когато това се случи, тя пак беше отишла на кино. И нещо повече… взела със себе си и Леони. Това никак не беше хубаво и аз й го казах. А тя вика: „Нищо няма, нали детето не остана само? Ти беше долу в кухнята, а майорът и мадам щяха скоро да се върнат, пък и Гуени никога не се буди, щом като веднъж заспи.“ Но не биваше да правят така и аз го казах на Лили. Ако ми беше казала преди това, че Леони също ще ходи — щях да се качвам от време на време в детската стая, за да наглеждам… вас, мис Гуенда… да проверявам дали всичко е наред. В кухнята нищо не се чуваше, когато вратата е затворена.