— Тази сутрин са бъркани — поясни мисиз Кокър, имайки предвид яйцата. — Споменахте пушена треска, но прецених, че няма да ви хареса в леглото. Оставя дъх. Ще ви я предложа за вечеря със сметана и препечени филийки.
— О, благодаря, мисиз Кокър.
Мисиз Кокър се усмихна благо и се приготви да се оттегли.
Гуенда не беше в голямата спалня. Тя щеше да почака, докато дойде Джайлс. Беше избрала крайната, тази с кръглите стени и еркерния прозорец. В нея се чувстваше напълно у дома си и беше щастлива.
Тя се огледа и възкликна импулсивно:
— Харесва ми тази стая!
Мисиз Кокър се огледа почтително.
— Съвсем хубава е, мадам, но е малка. Като гледам решетките на прозореца, си мисля, че някога е била детска стая.
— Не ми беше минало през ум. Може и да е била.
— Да — каза мисиз Кокър многозначително и излезе.
„Щом в къщата ще дойде джентълмен — сякаш искаше да каже тя, — кой знае? Може и да потрябва детска стая.“
Гуенда се изчерви. Тя се огледа още веднъж. Детска стая? Да, ще стане чудесна детска стая. Започна мислено да я обзавежда. Голяма къща за кукли там до стената. Ниски шкафове с играчки. Весел огън гори в камината, пред нея има предпазен парапет и на него се сушат дрешки. Но не и тази ужасна горчичена стена. Не, ще сложи някакви весели тапети, ярки и жизнерадостни. Букетчета макове и метличина… Да, това би било чудесно. Ще се опита да намери такива. Беше сигурна, че някъде е виждала нещо подобно.
Нямаше нужда да има много мебели. Имаше два вградени в стената шкафа, но единият беше заключен и ключът се беше загубил. Наистина, вратите му бяха боядисани отгоре и сигурно никой не го беше пипал с години. Трябваше да накара майсторите да го отворят преди да си тръгнат. Нямаше достатъчно място за всичките й дрехи.
С всеки изминат ден, прекаран в „Хилсайд“, Гуенда се чувстваше все повече и повече у дома си. През отворения прозорец долетя остра суха кашлица и тя започна да се храни по-бързо. Днес, според думите му, трябваше да дойде темпераментният наемен градинар Фостър, на чиито обещания не винаги можеше да се разчита.
Гуенда се изкъпа, сложи си пола от туид и пуловер и изтича в градината. Фостър работеше под прозореца на всекидневната. Беше му поръчала най-напред да прокара на това място пътека през алпинеума. Отначало Фостър се възпротиви, като й обясни, че форзицията ще трябва да се махне, а също и люлякът заедно с другите храсти, но Гуенда настоя и сега той изпълняваше задачата си почти с ентусиазъм.
Посрещна я с усмивка.
— Искате да го направите както е било едно време, мис Рийд. (Той упорито я наричаше „мис“.)
— Едно време? Как така?
Фостър удари с лопатата.
— Достигнах до старите стъпала. Ето ги тука. Някой ги е засипал и е посадил отгоре тия храсти.
— Колко глупаво са постъпили — каза Гуенда. — От всекидневната трябва да има изглед към градината и морето.
Фостър не беше много наясно с изгледите, но се съгласи предпазливо и с неохота.
— Не казвам, ей Богу, че така няма да стане по-хубаво… Ще се вижда градината. Тия храсти засенчваха стаята. Ама искам да кажа, че са хубави. Никога не съм виждал по-здрава форзиция. Люляците не са кой знае какво, но все пак… А са и много стари, за да се пресаждат.
— О, да. Зная. Но така ще е много, много по-добре.
— Е — Фостър се почеса по главата, — сигурно сте права.
— Така трябва да бъде — каза Гуенда и кимна. Изведнъж го попита:
— Кой живя тук преди семейство Хенгрейв? Не са се задържали дълго, нали?
— Около шест години. Не бяха тукашни. А преди тях? Госпожиците Елърти. Много набожни жени. Не-конформисти. Мисионерстваха сред езичниците. Даже един от черното духовенство живя при тях известно време, наистина. Бяха четири сестри с брат си, но гласът му много-много не се чуваше с всичките тези женоря. А преди тях… да помисля… а да, мисиз Файндейсън. Тя беше истинска дама. Тукашна беше и живееше в къщата още отпреди да се родя.
— Тя тук ли умря?
— Умря в Египет или нещо подобно. Но я докараха и я погребаха в двора на църквата. Тя посади магнолиите и онези там форзиции. Обичаше храстите.
Фостър продължи:
— Тогава ги нямаше новопостроените къщи по хълма. Беше си провинция. Нямаше кино и ги нямаше и новите магазини. Нямаше я и тая манифестация по крайбрежната улица дето сега не секва! — В гласа му се чувстваше неодобрението на старите хора към новото.
— Промени! — изсумтя той. — Всичко се променя!
— Нещата не могат да стоят все едни и същи — каза Гуенда. — И, в края на краищата, в наши дни има много подобрения.
— Всички така казват. Само че аз не съм ги забелязал тези подобрения. Промени!
Той посочи към живия плет вляво, през който се виждаше някаква постройка.