— Защо изобщо дойдохме? — попита Джайлс. — Какво можем да им кажем?
— Нали намислихме?
— Да. Донякъде. Добре, че зетят на лелята на сестрата на братовчедката на мис Марпъл, или каквото там беше, живее наблизо. Но едно е да посетиш някой ей така, от учтивост, а съвсем друго — да разпитваш за старите любовни приключения на домакина.
— И то след толкова години. Навярно не я помни.
— Може би. Може изобщо да не е имало любов.
— Джайлс, на глупаци ли се правим?
— Не знам. Понякога ми се струва, че е така. Не знам защо се занимаваме с всичко това. Какво значение има то сега?
— След толкова много време… Да, знам. И мис Марпъл и доктор Кенеди казаха да оставим всичко на мира. Защо не ги послушахме, Джайлс? Кое ни кара да продължаваме? Дали не е тя?
— Тя?
— Хелън. Затова ли я помня? Нима детските ми спомени са единствената й връзка с този свят… с истината? Нима Хелън ме използва, използва и двама ни, за да излезе истината на бял свят?
— Искаш да кажеш, че понеже е умряла от насилствена смърт…
— Да. Хората казват… и в книгите пише, че те… не могат да намерят покой докато не…
— Гуенда, мисля, че фантазираш.
— Може би. Но нищо. Сега можем да избираме. Това е най-обикновено посещение. Няма нужда да бъде нищо друго, освен ако не решим.
Джайлс поклати глава.
— Ще продължим. Не можем да спрем сега.
— Да, прав си. Но въпреки всичко, се чувствам уплашена…
— Търсите къща, така ли? — попита майор Ърскин.
Той предложи на Гуенда поднос със сандвичи. Тя взе един и погледна домакина. Майорът беше нисък човек, може би към метър и седемдесет. Косата му беше посивяла, а очите му бяха уморени и доста замислени. Гласът му беше плътен и леко провлачен. У него нямаше нищо забележително, но Гуенда си помисли, че той определено беше привлекателен… Далеч не изглеждаше така добре като Уолтър Фейн, но докато повечето жени биха отминали Фейн, без дори да го погледнат, при Ърскин това не би могло да се случи. Фейн беше безличен. Въпреки че беше тих, Ърскин беше личност. Говореше нормално за обикновени неща, но у него имаше нещо — това нещо, което жените веднага разпознават и на което реагират чисто по женски. Почти несъзнателно Гуенда приглади полата си, оправи една къдрица и скришом докосна с червило устните си. Гуенда беше съвсем сигурна, че преди деветнадесет години Хелън Кенеди би могла да се влюби в този мъж.
Тя вдигна глава, забеляза че домакинята я гледа и неволно се изчерви. Мисиз Ърскин разговаряше с Джайлс, но гледаше Гуенда и в очите й имаше подозрителност и враждебност. Джанет Ърскин беше висока жена. Гласът й беше плътен, почти като на мъж. Телосложението й беше атлетично. Носеше добре скроена пола от туид с дълбоки джобове. Изглеждаше по-възрастна от мъжа си, но Гуенда реши, че може и да не е така. Лицето й беше леко отпуснато. „Нещастна, алчна жена — помисли си Гуенда. — Обзалагам се, че прави живота му ад.“
— Да търсиш къща се оказва много трудна работа — продължи тя разговора. — Рекламите на посредниците винаги са хвалебствени, но когато видиш за какво става дума, можеш да се отчаеш.
— Мислите да се установите някъде наоколо?
— Е, това е едно от местата, които имахме предвид. Знаете ли… защото е близо до Адриановата стена12. Джайлс много я харесва. Може да ви се стори странно, но за нас е все едно къде ще отидем да живеем. Отраснала съм в Нова Зеландия и тук нищо не ме свързва с никое определено място. А Джайлс е прекарвал различни периоди от живота си при различни свои лели, така че също няма предпочитания. Само не искаме да сме близо до Лондон. Желанието ни е да живеем в истинската провинция.
Ърскин се усмихна.
— Тук наоколо е истинска провинция. Напълно е изолирано. Съседите ни са малко и са на голямо разстояние.
На Гуенда й се стори, че в приятния му глас долавя мрачни нотки. За миг си представи усамотения му живот — късите сиви зимни дни, вятърът, свирещ в комините, спуснатите пердета… и затворен в къщи… затворен при тази жена с алчни и нещастни очи… и съседите — малко и далеч.
После видението изчезна. Отново дойде лятото с отворените към градината прозорци, с аромата на розите и звуците на живота.
— Тази къща е стара, нали? — попита тя. Ърскин кимна.
— От времето на кралица Ана. Предците ми живеят тук от близо триста години.
— Хубава е. Сигурно се гордеете с нея.
— Доста позападна. Данъците ми пречат да я поддържам както трябва, но сега, когато децата се разпиляха, най-тежкото време мина.
— Колко деца имате?
— Две момчета. Едното е в армията, другото учи в Оксфорд. Ще работи в някакво издателство.
12
Отбранително съоръжение построено в Северна Англия от римския император Адриан. — Бел. пр.