Погледът му се плъзна към рафта над камината и Гуенда го проследи. Там имаше фотография на две момчета — вероятно на осемнадесет и деветнадесет — направена преди няколко години. Върху лицето на бащата се четяха гордост и обич.
— Добри момчета са — каза той. — Макар че го казвам аз.
— Изглеждат много добре — отбеляза Гуенда.
— Да — добави Ърскин в отговор на питащия поглед на гостенката си, — мисля че си струва. Да правиш жертви за децата си, искам да кажа.
— Предполагам, че често се налага човек да дава много… — каза Гуенда.
— Понякога много, наистина…
Тя отново долови мрачните нотки, но се намеси мисиз Ърскин с нейния плътен, заповеднически глас:
— Значи търсите къща някъде наоколо? Боя се, че не знам да има нищо подходящо.
„И да знаеше, нямаше да ни кажеш — помисли си Гуенда малко злобничко. — Тази глупава жена май наистина ревнува. Ревнува, защото разговарям със съпруга й и защото съм млада и хубава!“
— Зависи дали бързате — каза мистър Ърскин.
— Не, всъщност изобщо не бързаме — каза Джайлс весело. — Искаме да намерим нещо, което наистина да ни хареса. В момента живеем в една къща в Дилмут. На южното крайбрежие.
Майор Ърскин извърна глава. После стана и отиде да донесе кутия цигари от масата до прозореца.
— Дилмут — каза мисиз Ърскин.
Гласът й беше безизразен. Очите й бяха приковани в тила на мъжа й.
— Приятно малко градче — отбеляза Джайлс. — Били ли сте някога в него?
Последва кратка пауза и после мисиз Ърскин каза със същия безизразен глас:
— Прекарахме няколко седмици там едно лято преди много години. Не ни хареса особено. Човек много се отпуска на онзи климат.
— Да — каза Гуенда. — И ние смятаме така. Търсим по-здравословен въздух.
Ърскин се върна с цигарите и поднесе кутията на Гуенда.
— Ще се уверите, че мястото тук е точно такова — каза той и в гласа му отново имаше нещо мрачно.
Гуенда го погледна, докато той й подаваше огънче за цигарата.
— Помните ли добре Дилмут — попита тя непринудено.
Устните му се присвиха сякаш изпита остра болка.
— Доста добре, струва ми се — отвърна той уклончиво. — Бяхме отседнали в… „Роял Джордж“, не… в „Кларънс“.
— О, да! Това е старомодният хотел. Нашата къща е съвсем близо до него. Казва се „Хилсайд“, но по-рано е била Света… Света… Мери ли беше, Джайлс?
— „Света Катерина“.
Този път реакцията не можеше да бъде сгрешена. Ърскин рязко извърна глава, а чашата в ръцете на жена му започна да потраква върху чинийката.
— Може би — каза домакинята — ще искате да разгледате градината?
— О, да, с удоволствие.
Излязоха през френските прозорци. Беше грижливо поддържана градина с много цветя, добре маркирани пътеки и жив плет. Доколкото Гуенда успя да разбере, за нея се грижеше преди всичко майор Ърскин. Когато й говореше за рози и за цъфтящи храсти, помръкналото му тъжно лице се оживяваше. Явно обичаше градинарството.
Когато най-накрая се сбогуваха и се качиха в колата, Джайлс попита колебливо:
— Пусна ли я?
Гуенда кимна.
— До втория розов храст.
Тя погледна надолу и разсеяно попила безименния си пръст.
— Ами ако не я намерим?
— Нищо. Това не е истинската ми венчална халка. Не бих рискувала с нея.
— Радвам се да го чуя.
— Имам особени чувства към тази халка. Помниш ли какво ми каза, когато я сложи на пръста ми? Зелен смарагд, защото съм била интригуваща малка зеленоока котка.
— Може би — каза Джайлс с безразличие — нашите специфични ласки могат да се сторят странни на някой от поколението на мис Марпъл.
— Какво ли прави сега милата старица? Може би седи на слънце на крайбрежната улица.
— Нещо е намислила. Доколкото я познавам. Мушка се тук, любопитства там или задава по някой и друг въпрос. Надявам се да не прекали с питането някой ден.
— Но това е съвсем естествено за една възрастна жена. Не бие така на очи, както ако го правехме ние.
Лицето на Джайлс отново се изопна.
— Ето затова не ми харесва… — избухна той. — Не искам ти да го правиш. Не мога да понасям чувството, че си седя в къщи и те изпращам да вършиш черната работа.
Гуенда прокара пръст по разтревоженото му лице.
— Знам, скъпи. Знам. Но трябва да признаеш, че нещата са малко особени. Доста нахално е да разпитваш един мъж за миналите му любовни приключения, но ако една жена е умна, това нахалство може да й бъде простено. А аз смятам да бъда умна.
— Знам, че си умна. Но ако този, когото търсим, наистина е Ърскин…
Гуенда го прекъсна веднага:
— Не може да е Ърскин.
— Искаш да кажеш, че сме попаднали на погрешна следа?