Той замълча.
— Такова признание винаги звучи доста банално. Но това не беше… искам това да бъде съвсем ясно… обикновено корабно приключение. Беше сериозно. И двамата бяхме… сломени, а не можехме да направим нищо. Не можех да изоставя Джанет и децата. Хелън беше съгласна с това. Ако беше само жена ми… но трябваше да мисля и за момчетата. Решихме да си кажем сбогом, да се опитаме да забравим.
Той се засмя — кратко и безрадостно.
— Да забравя? Никога няма да забравя нито за миг. Животът ми беше ад. Не можех да престана да мисля за Хелън… Е, тя не се омъжи за онзи, при когото отиваше. Просто не можа да го направи след всичко, което се случи. После се върна в Англия и предполагам, че на кораба е срещнала другия, предполагам баща ви. Писа ми някъде месец след това, за да ми каже какво е направила. Той бил много нещастен заради смъртта на жена си и имал малко дете. Тя мислеше, че може да го направи щастлив и че това е най-доброто, което би могла да измисли. Писа ми от Дилмут. След около осем месеца баща ми почина, аз изпратих документите си и се върнах в Англия. Дойдох да живея в тази къща. Трябваха ни няколко седмици, докато можем да се нанесем и жена ми предложи да останем известно време в Дилмут. Някакви нейни познати й казали, че е хубаво и спокойно място. Разбира се, тя не знаеше за Хелън. Можете ли да си представите изкушението? Да я видя отново! Да видя какъв е мъжът, с когото е свързала живота си.
Ърскин отново направи пауза и продължи:
— Отидохме в Дилмут и отседнахме в хотел „Кларънс“. Това беше грешка. Да срещна Хелън отново за мен се оказа истински ад… Тя изглеждаше щастлива… нямах представа дали все още помни или не… Може би го беше преодоляла. Жена ми, струва ми се, подозираше нещо. Тя беше много ревнива… винаги е била. Е, това е всичко — добави той забързано. Тръгнахме си от Дилмут…
— На седемнадесети август — каза Гуенда.
— Това ли е датата? Може би. Не помня точно.
— Било е събота.
— Да, права сте. Спомням си как Джанет се безпокоеше, че може би влаковете ще са пълни през този ден и че не е подходящ за дълго пътуване. Но не беше така…
— Майор Ърскин, моля ви, опитайте се да си спомните, кога за последен път видяхте мащехата ми?
Той се усмихна уморено.
— Няма нужда да се опитвам кой знае колко. Видях я вечерта преди да отпътуваме. На брега. Отидох там да се разходя след вечеря и я срещнах. Нямаше никой друг. Качих се с нея до къщата. Минахме през градината…
— По кое време стана това?
— Не знам… може би беше девет часът.
— И се сбогувахте?
— И се сбогувахме — той се засмя отново. — Не, не беше такова сбогуване, за каквото си мислите… беше кратко и почти грубо. Тя каза: „Моля те, сега си върви. Върви си бързо. Предпочитам да не…“ Тя млъкна, а аз… просто си тръгнах.
— Върнахте се в хотела?
— Да. Най-накрая стигнах до хотела, но преди това се разхождах дълго извън града.
— Не е лесно да се възстановят датите — каза Гуенда, — но мисля, че същата вечер тя си е отишла и никога повече не се е върнала.
— Разбирам. И когато с жена ми сме тръгнали на следващата сутрин, се е пуснал слух, че Хелън е избягала с мен. Какви неща им хрумват на хората!
— Значи — попита Гуенда направо, — тя не е избягала с вас?
— Боже мили, не! Никога не е ставало дума за такова нещо.
— Тогава, защо според вас е заминала?
Ърскин се намръщи. Изглеждаше заинтригуван.
— Разбирам ви — каза той, — но наистина не знам. Тя… не остави ли някакво обяснение?
Гуенда се замисли и изрази на глас собственото си убеждение:
— Според мен не е оставила нищо. Мислите ли, че би могла да тръгне с някой друг?
— Не, разбира се, че не.
— Изглежда сте сигурен в това?
— Сигурен съм.
— Тогава защо е тръгнала?
— Ако е станало така неочаквано, както казвате, имам само едно обяснение… искала е да избяга от мен.
— Да избяга от вас?
— Да. Може би се е страхувала, че ще се опитам да я видя отново, че ще я измъчвам. Може би е забелязала, че още бях… луд по нея. Да, сигурно това е било.
— Но то не обяснява защо после не се е върнала — отбеляза Гуенда. — Кажете ми, Хелън нищо ли не ви каза за баща ми? Че се тревожи за него? Или че се страхува от него? Нещо подобно?
— Да се страхува от него? Защо? О, разбирам. Мислите, че може да е ревнувал. Той ревнив човек ли беше?