Доктор Кенеди се обърна, за да си тръгне, но го спря един неочакван въпрос на мис Марпъл:
— От кого се страхуваше сестра ви, доктор Кенеди?
Той отново се обърна към нея и я изгледа втренчено.
— Да се е страхувала? От никого, доколкото знам.
— Чудех се… Моля да ме извините, ако задавам неделикатни въпроси… но е имало някакъв младеж, нали? Искам да кажа, била е увлечена, когато е била много млада. Казвал се е Афлик, ако не се лъжа.
— О, това ли? Глупава история. Повечето момичета преминават през подобни неща, в младежките си години. Неприятен млад човек, непостоянен… и, разбира се, изобщо не беше от нейната среда. После той си имаше проблеми тук.
— Чудех се, дали не би могъл да стане отмъстителен?
Доктор Кенеди се засмя скептично.
— Не, не мисля, че е било толкова дълбоко. Както и да е, той се забърка в някакви неприятности и се наложи да напусне града завинаги.
— Какви неприятности?
— Не, нищо криминално. Обикновена недискретност. Раздрънкал се е за делата на работодателя си.
— Той работеше при мистър Уолтър Фейн, нали?
Доктор Кенеди я изгледа изненадано.
— Да, да. Сега си спомням, че работеше при „Фейн и Уочмън“. Не беше правоспособен адвокат, само най-обикновен чиновник.
„Най-обикновен чиновник“ — замисли се мис Марпъл, когато доктор Кенеди си тръгна, и отново се наведе над плевелите…
ГЛАВА 19
Мистър Кимбъл говори
— Не знам какво да правя — каза мисиз Кимбъл. Мъжът й, принуден да проговори заради току-що откритото от него безобразие, нито повече, нито по-малко, протегна напред чашата си и каза ядосано:
— Как, по дяволите, я мислиш тая работа, Лили? Та тук няма захар!
Мисиз Кимбъл бързо поправи пропуска и продължи да разсъждава върху своята тема:
— Мисля си за тази обява — каза тя. — Пише го черно на бяло: „Лили Абът“. И „бивша домашна прислужница в дом «Света Катерина», Дилмут“. Ами че това съм аз!
— А — съгласи се мистър Кимбъл.
— След всичките тия години… странно е, нали, Джим?
— А — каза мистър Кимбъл.
— Е, какво да правя, Джим?
— Нищо.
— Ами ако има пари в тая работа?
Чу се бълбукащ звук и мистър Кимбъл пресуши чашата си, за да се подкрепи преди умственото напрежение, предизвикано от предстоящата му дълга реч. Той бутна чашата си напред и вместо увод към коментара си, каза лаконично:
— Още.
След това започна:
— Едно време ти много разправяше какво било станало в „Света Катерина“. Много-много не съм ти обръщал внимание, мислех, че си е чиста щуротия — женски брътвежи. Може и да не са били. Може нещо и да е станало. Ако е станало, значи е работа за полицията и няма що да се бъркаш. Станалото — станало, нали? Не закачай доброто, за да не стане зло.
— Много ти е лесно да приказваш така. Ами ако някой ми е завещал пари? Може пък мисиз Халидей да е била жива през това време и сега чак да е умряла. Да ми е оставила нещичко в завещанието си.
— Да ти остави нещо в завещанието си? Че защо ще й е? А! — каза мистър Кимбъл.
Този път любимият му звук трябваше да изрази презрение.
— Дори и от полицията да е, Джим. Понякога дават големи награди, ако им кажеш къде да хванат някой убиец.
— А ти какво можеш да им кажеш? Това, дето го знаеш, си го измислила с твойта глава.
— Ти така казваш… Аз премислих нещата…
— А! — каза мистър Кимбъл с отвращение.
— Е, наистина премислих. Още откакто видях тази първата обява във вестника. Може и да не съм разбрала нещо. Тази Леони беше малко глупава като всички чужденци, не можеше да разбере както трябва какво й приказваш. И говореше ужасно. Ако не е искала да каже това, дето аз разбрах… Мъчех се да си спомня името на оня човек… Ако го е видяла него… Помниш ли филма, дето ти го разказах? „Таен любовник“. Толкова беше хубав! Най-накрая го хванаха по колата. Плати петдесет хиляди долара на бензинджията, за да не казва, че предишната нощ онзи е взимал бензин от него. Не знам това колко е в лири… И другият беше там, и съпругът, луд от ревност. Всичките бяха луди по нея, казвам ти. И най-накрая…
Мистър Кимбъл дръпна шумно стола си назад. Той се изправи бавно, с тежко достойнство. Преди да излезе от кухнята, произнесе един ултиматум — ултиматум на човек, който макар и да не говори много, притежава известна съобразителност.