— Не се бъркай в тази работа, чуваш ли? Иначе може да си изпатиш.
Той отиде в коридорчето, обу ботушите си (Лили много държеше на пода в кухнята) и излезе.
Жена му остана да седи до масата и хитрият й малък ум започна да съобразява. Разбира се, тя не можеше съвсем да тръгне срещу думите на мъжа си, но въпреки това… Джим беше толкова мълчалив, толкова закостенял. Ако имаше кого другиго да попита! Някой, който знае повече за полицията и за наградите, и какво може да значи всичко това. Жалко е да изпуснеш такъв шанс… ако ще дават пари…
Радиото… апарата за къдрене… онова вишнево палто в магазина на Ръсел (толкова е елегантно)… дори, може би, една цяла гарнитура за гостната…
Нетърпелива, лакома и късогледа, тя продължи да мечтае… Какво точно беше казала Леони преди толкова много години?
След това й хрумна нещо. Тя стана и донесе мастилницата, перодръжката и малко листа.
— Ето какво ще направя — каза си тя. — Ще напиша на доктора, брата на мисиз Халидей. Той ще ми каже какво трябва да направя… ако е жив де. А и на съвестта ми лежи, че не съм му казала за Леони… или за онази кола.
Известно време се чуваше само усърдното поскърцване на перодръжката й. Тя пишеше много рядко и да съчини това писмо й се видя доста трудно.
Както и да е, най-накрая се справи, сложи го в плик и го запечата.
Но не се почувства толкова удовлетворена, колкото беше очаквала. Вероятността докторът да е умрял или вече да не живее в Дилмут беше десет на едно.
Имаше ли някой друг?
Ами как му беше името на онзи човек?
Ако само можеше да си го спомни…
ГЛАВА 20
Младата Хелън
На сутринта след завръщането си от Нортхъмбърленд, Джайлс и Гуенда тъкмо привършваха със закуската, когато прислужничката обяви пристигането на мис Марпъл. Тя започна да се извинява още от вратата:
— Боя се, че ви безпокоя прекалено рано. Аз нямам навик да правя такива неща, но искам да ви кажа нещо важно!
— Радваме се да ви видим — каза Джайлс, като дръпна един стол, за да седне. — Искате ли чаша кафе?
— О, не, не. Благодаря ви, закусвала съм предостатъчно. Нека сега обясня. Дойдох тук, когато ви нямаше, както любезно ми позволихте, за да оплевя малко градината…
— Вие сте ангел — каза Гуенда.
— И разбрах, че наистина не е достатъчно градинарят да идва само два пъти седмично. Убедена съм, че Фостър само ви използва. Много чай и много приказки. Разбрах, че той не би могъл да идва по-често и си позволих да наема друг човек, само за един ден седмично — сряда. Всъщност днес.
Джайлс я изгледа с любопитство. Беше малко изненадан. Дори и като резултат на добри намерения постъпката на мис Марпъл напомняше, макар и много леко, за намеса в чужди работи. А това никак не беше в стила й.
— Фостър е прекалено стар, за да работи както трябва — отбеляза Джайлс бавно.
— Боя се — каза мис Марпъл, — че Манинг е още по-стар. Каза, че е на цели седемдесет и пет. Но, знаете ли, реших, че ще е полезно да го наемем за няколко дни, защото някога, преди много години, е работил при доктор Кенеди. Името на младежа, за когото Хелън е била сгодена, е Афлик, между другото.
— Мис Марпъл — каза Джайлс. — Позволих си да си помисля лошо за вас! Вие сте гений! Знаете ли, че получих писмата на Хелън?
— Да, знам. Бях тук, когато доктор Кенеди ги донесе.
— Днес ще ги изпратя. Миналата седмица намерих адреса на един добър графолог.
— Хайде да отидем в градината, за да видим Манинг — предложи Гуенда.
Манинг беше превит на две раздразнителен старец с мътни и леко лукави очи. Темпото, с което разчистваше една пътека, значително се увеличи, когато видя, че към него приближават работодателите му.
— Добро утро, сър, добро утро, мадам. Дамата тук ми каза, че няма да ви е излишна малко помощ в сряда. Ще ми бъде приятно. Много е занемарено туй място.
— Боя се, че никой не се е грижил за градината както трябва от доста години.
— Така си е. Помня я по времето на мисиз Файндейсън. Тогава беше като картинка. Мис Файндейсън много хубаво я поддържаше.
Джайлс се облегна на дръжката на една лопата, Гуенда откъсна няколко рози, а мис Марпъл се отдръпна малко назад и започна да къса плевели. Старият Манинг се подпря на греблото. Всичко беше готово за една спокойна сутрешна дискусия на тема градинарство и доброто старо време.
— Предполагам познавате повечето градини наоколо — каза Джайлс окуражително.
— А, познавам градчето доста добре. И разните му там чудати хрумвания на хората. Например мисиз Юла, горе на „Ниагара“, имаше жив плет от тис и искаше да подстригва дръвчетата като катерици. Глупаво нещо. Пауните са едно, катериците — съвсем друго. И полковник Лампард, той имаше хубави бегонии, ама наистина хубави. На лехи. Сега лехите излизат от мода. Да не ви разправям колко съм изравнил през последните шест години. Хората вече не обичат гераниите…