Той беше пълен човек на средна възраст, облечен в доста крещящ кариран костюм. Очите му бяха тъмни и хитри, лицето му червендалесто и приветливо. Външният му вид напомняше за преуспял организатор на конни надбягвания.
— Мистър Рийд? Добро утро, радвам се да ви видя.
Джайлс представи Гуенда. Дланта й стана жертва на доста енергично ръкостискане.
— И какво мога да направя за вас, мистър Рийд?
Афлик седна зад голямото бюро. Предложи им цигари в кутия от оникс.
Джайлс заговори за излета на учениците. Стари негови приятели организирали всичко и той им помагал. Трябвало да наеме автобуси за няколко дни, за обиколка на Девъншър.
Афлик отговори веднага като истински бизнесмен — съобщи им цените, направи някои предложения. Но на лицето му беше изписано учудване. Най-накрая той каза:
— Мистър Рийд, всичко това е съвсем ясно и ще ви изпратя писмено потвърждение за автобусите. Но то е чисто служебен въпрос, а доколкото разбрах от секретарката си, вие сте искал среща в дома ми по личен въпрос.
— Да, така е мистър Афлик. Всъщност ние искахме да разговаряме с вас по два въпроса. С първия приключихме. Другият е наистина чисто личен. Жена ми много иска да се свърже с втората съпруга на баща си, която не е виждала от много години и помислихме, че може би ще сте в състояние да ни помогнете.
— Може би… ако ми кажете името на дамата… доколкото разбирам, тя е моя позната?
— Била е ваша позната някога. Името й е Хелън Халидей, а преди брака си се е казвала Хелън Кенеди.
Афлик седеше напълно неподвижно. Той се облегна бавно и погледна тавана.
— Хелън Халидей… не си спомням. Хелън Кенеди…
— Живяла е в Дилмут — каза Гуенда. Предните крака на стола на Афлик веднага се спуснаха на земята.
— Сетих се! Разбира се! — Кръглото му червендалесто лице грейна от удоволствие. — Малката Хелън Кенеди! Да, как да не я помня! Беше толкова отдавна! Трябва да има двадесет години!
— Осемнадесет.
— Така ли? Е, да, времето лети. Боя се, че ще ви разочаровам, мисиз Рийд. Не съм я виждал оттогава. Дори не съм и чувал за нея.
— Колко жалко! — каза Гуенда. — Толкова се надявахме да ни помогнете!
— Но какъв е бил проблемът? — очите му зашариха ту към единия, ту към другия. — Скарване? Избягала е от дома? Заради пари ли?
Гуенда отговори:
— Заминала е съвсем неочаквано… преди осемнадесет години от Дилмут… с някого.
— И решихте, че може би с мен? — каза Джеки Афлик развеселено. — Че защо?
— Защото — започна Гуенда смело — чухме, че вие и тя някога сте имали връзка.
— Аз и Хелън? Но това не беше нищо. Просто детска история — едно момче и едно момиче. Въобще не сме го смятали за нещо сериозно. Нито аз, нито тя. Никак не ни насърчаваха — добави той сухо.
— Сигурно смятате, че е ужасно нахално… — започна Гуенда, но Афлик я прекъсна:
— Че защо? Вижте, аз не съм от чувствителните. Искате да откриете един човек и мислите, че мога да ви помогна. Добре, питайте ме каквото желаете, аз нямам нищо за криене. — Той я погледна замислено. — Значи вие сте дъщерята на Халидей?
— Да. Познавахте ли баща ми? Той поклати глава.
— Веднъж се отбих да видя Хелън, когато бях в Дилмут по работа. Бях чул, че се е омъжила и живее там. Беше достатъчно учтива… — той замълча за миг, — но не ме покани да остана за вечеря. Не, не се запознах с баща ви.
Гуенда се замисли дали в това „не ме покани да остана за вечеря?“ не се крие някакъв упрек.
— Помните ли, дали тя имаше вид на щастлив човек?
Афлик сви рамене.
— Имаше съвсем нормален вид. Но пък беше толкова отдавна… Е, сигурно щеше да ми направи впечатление, ако изглеждаше измъчена.
Той добави с любопитство, което звучеше съвсем неподправено:
— Да не би да искате да кажете, че ле сте чувал нищо за нея след Дилмут преди осемнадесет години?
— Нищо.
— Никакви писма?
— Получени са две писма — отговори Джайлс, — но имаме причини да смятаме, че не ги е писала тя.
— Мислите, че не ги е писала тя? — Афлик изглеждаше озадачен. — Звучи ми като мистерия от филмите.
— И ние сме на това мнение.
— Ами брат й, докторът… и той ли не знае нищо за нея?
— Не знае.
— Аха. Истинска мистерия. Защо не публикувате обява?
— Направихме го.
— Може би е умряла — каза Афлик с безразличие — и да не сте чули за смъртта й.
Гуенда потрепери.
— Студено ли ви е, мисиз Рийд?
— Не, представих си Хелън мъртва. Не искам да мисля, че може да е мъртва.
— Права сте. И аз не искам. Толкова красива беше!
— Вие сте я познавал — каза Гуенда импулсивно, — а аз имам само детски спомени от нея. Какъв човек беше тя? Как я приемаха хората? Как я приемахте вие?