— О, мистър Афлик, не забравих ли тук един шал?
— Шал? Не, мисиз Рийд, не мисля, че е тук.
— Колко съм глупава, трябва да е останал в колата. Тя отново излезе.
Джайлс беше обърнал. До бордюра пред къщата беше паркирана голяма лимузина, цялата лъщяща от никел.
— Каква разкошна кола! — каза Гуенда. — Помниш ли, Джайлс? Помниш ли какво каза Едит Паджит, когато говореше за Лили? Че според Лили бил майор Ърскин, а не тайнственият човек с лъскавата кола. Не разбираш ли, че става дума за Джеки Афлик?
— Да — отвърна Джайлс. — И в писмото си до доктор Кенеди тя споменаваше „лъскава кола“.
Те се спогледаха.
— Онази нощ той също е бил там, „на местопрестъплението“, както казва мис Марпъл. О, Джайлс, нямам търпение да дойде четвъртък, за да чуя какво ще каже Лили Кимбъл.
— Ами ако се откаже и не се появи?
— О, не може да не се появи… ако онази лъскава кола е била там…
— Мислиш ли че е била точно такова жълто чудовище?
— Харесва ли ви колата ми? — мекият глас на мистър Афлик ги накара да подскочат. Той се беше надвесил над спретнато подрязания жив плет зад тях. — Наричам я „Малкото лютиче“. Винаги съм харесвал хубавите коли. Впечатляваща е, нали?
— Наистина е впечатляваща — каза Джайлс.
— Обичам цветята — продължи мистър Афлик. — Нарциси, лютичета, калцеоларии — обожавам ги всичките. Ето шала ви, мис Рийд. Беше паднал зад стола. Довиждане. Радвам се, че ви видях.
— Мислиш ли, че ни е чул да наричаме колата му „жълто чудовище“? — попита Гуенда когато потеглиха.
— О, не мисля. Беше съвсем дружелюбен, нали?
Гуенда го погледна притеснено.
— Да… но ми се струва, че това означава кой знае какво… Джайлс… жена му… тя се страхува от него, видях лицето й.
— Какво? От този добродушен веселяк?
— Може би не е такъв веселяк, когато останат сами… Джайлс, този Афлик не ми харесва. Чудя се колко ли време се е спотайвал зад плета, за да чуе какво си говорим… Какво точно казахме?
— Нищо особено — отговори Джайлс. Но и той изглеждаше притеснен.
ГЛАВА 22
Лили Кимбъл отива на среща
— Проклет да съм! — възкликна Джайлс. Току-що той беше отворил плика, пристигнал с обедната поща и гледаше съдържанието му с пълно изумление.
— Какво има?
— Това е отговорът от графолозите.
Гуенда пламна от нетърпение.
— И тя не е писала тези писма от чужбина?
— Там е работата, Гуенда, че ги е писала именно тя.
Те се втренчиха един в друг.
— Тези писма не са фалшификат? — Гуенда не можеше да повярва. — Били са истински? Онази нощ Хелън е напуснала къщата? И е писала от чужбина? Изобщо не е била удушена?
— Така изглежда — отвърна Джайлс бавно. — Но всъщност именно това ме тревожи. Безпокоя се точно, когато нещата изглеждат от ясни по-ясни.
— Може би експертите са сгрешили?
— Може и да са, но са доста категорични в оценката си. Гуенда, наистина не разбирам нищо от цялата тази работа. Дали не се правим на най-големите идиоти?
— И всичко да е заради глупавото ми поведение в театъра? Слушай, Джайлс, хайде да се отбием при мис Марпъл. Ще имаме време да го направим преди четири и половина.
Само че мис Марпъл реагира доста по-различно, отколкото бяха очаквали. Тя каза, че това било много хубаво.
— Но, мила мис Марпъл — попита Гуенда, — какво искате да кажете?
— Искам да кажа, скъпа, че някой не е бил толкова умен, колкото е трябвало да бъде.
— Но… как така? Защо?
— Допуснал е грешка — каза мис Марпъл и кимна доволно.
— Но каква?
— Е, мила Гуенда, не може да не виждаш как кръгът се стеснява?
— Ако приемем факта, че Хелън наистина е писала тези писма… как можем да смятаме, че е била убита?
— Искам само да отбележа, че за някого е било много важно писмата наистина да са написани с нейния почерк.
— Разбирам… поне си мисля, че разбирам. Сигурно при някакви обстоятелства Хелън е била принудена да ги напише… и това може би ще ни улесни. Но все пак, какви са тези обстоятелства?
— Е, хайде, Джайлс, не мислиш както трябва… всичко е много просто, наистина.
Джайлс изглеждаше раздразнен и недоволен.
— За мен не е толкова просто, уверявам ви.
— Ако само малко се замислиш…
— Хайде, Джайлс — каза Гуенда, — закъсняваме.
Те оставиха мис Марпъл да се усмихва.
— Тази възрастна жена понякога ме дразни — каза Джайлс. — Какво, по дяволите, имаше предвид?
Стигнаха до къщата на доктор Кенеди навреме. Домакинът им отвори лично.
— Освободих прислужницата за днес следобед — обясни той. — Реших, че така ще е по-добре.
Той ги въведе в гостната, където подносът за чая, зареден с препечени филийки, масло и кейк, вече беше готов.