— Чашата чай е добра идея, нали? — попита докторът доста неуверено. — Може би ще накара мисиз Кимбъл да се отпусне.
— Съвсем правилно — отвърна Гуенда.
— Ами как да постъпим с вас двамата? Дали да ви представя направо, или смятате, че това ще я смути?
— Хората от провинцията са много подозрителни. Мисля, че ще е по-добре, ако я приемете сам.
— И аз мисля така — каза Джайлс.
— Ако стоите в съседната стая и ако оставя вратата открехната, ще можете да чувате какво си говорим — каза доктор Кенеди. — При тези обстоятелства, струва ми се, такава постъпка би била оправдана.
— Това си е чисто подслушване — каза Гуенда, — но не ме интересува.
Доктор Кенеди се усмихна леко и каза:
— Не мисля, че ще бъде нарушен някой принцип на етиката. Във всеки случай не смятам да обещавам да пазя тайна, макар че ще бъда готов да й дам съвет, ако го поиска.
Той погледна часовника си.
— Влакът пристига в четири и тридесет и пет. Остават още няколко минути. След това ще й трябват още около пет минути, за да се изкачи по хълма.
Доктор Кенеди се заразхожда неспокойно из стаята. Лицето му беше изопнато и уморено.
— Не разбирам — каза той след малко. — Нищо не разбирам. Ако Хелън не е заминала, ако писмата й до мен всъщност са били фалшиви… — Гуенда трепна, но Джайлс й кимна предупредително и докторът продължи:
— Ако горкият Келвин, не я е убил, тогава какво може да се е случило?
— Убил я е някой друг — каза Гуенда.
— Но, мило дете, ако наистина някой друг е сторил това, тогава защо Келвин твърдеше, че е бил той?
— Защото така е решил. Намерил я е на леглото и е бил убеден, че го е направил той. Това би могло да се случи, нали?
Доктор Кенеди разтърка носа си с раздразнение.
— Не знам, аз не съм психиатър. Нервен срив? Отслабнала преди това нервна система? Да, предполагам, че е възможно. Но кой би искал да убие Хелън?
— Подозираме трима души — отговори Гуенда.
— Трима души? Какви трима души? Никой не би имал и най-малката причина да убие Хелън… освен ако не е напълно побъркан. Тя нямаше врагове. Всички я харесваха.
Той отиде до бюрото и започна да рови в едно чекмедже.
Извади избеляла снимка, на която се виждаше високо момиче с ученическа престилка, със завързана на тила коса и усмихнато лице. До нея беше Кенеди — по-млад и по-щастлив, с малко кученце в ръце.
— Напоследък много мислих за Хелън — каза той съвсем тихо. — Толкова години изобщо не се бях сещал… почти бях успял да забравя… Сега мисля за нея през цялото време. Заради вас стана така.
В гласа му имаше обвинение.
— А според мен, заради нея самата — каза Гуенда. Кенеди се обърна към нея рязко.
— Не разбрах?
— Това, което казах. Не мога да го обясня, но не е заради нас. Заради самата Хелън е.
До ушите им долетя тъжният писък на локомотивна свирка. Доктор Кенеди излезе на терасата и те го последваха. Една нишка дим бавно напускаше долината.
— Ето го влака — каза Кенеди.
— Приближава ли гарата? — попита Джайлс.
— Не, отдалечава се от нея. Тя трябва да се появи всяка минута.
Но минутите минаваха, а Лили Кимбъл я нямаше.
Лили Кимбъл слезе на гарата в Дилмут и мина по надлеза, за да стигне до страничния коловоз, на който чакаше малкият местен влак. Нямаше много пътници — бяха не повече от половин дузина. По това време не пътуваха много хора, а и в Хелчестър беше пазарен ден.
След малко влакът потегли и запухтя с достойнство по криволичещата из долината линия. Преди крайната гара Лонсбъри Бей имаше още три спирки — Нютън Лангфорд, Мачингс Холт (за Удли Кемп) и Удли Болтън.
Лили Кимбъл погледна през прозореца, но очите й не забелязваха избуялата зеленина — вместо нея пред тях се мержелееше скъпа стайна гарнитура, тапицирана в бледозелено.
Само тя слезе на малката гаричка Мачингс Холт. Предаде билета си на служителя и излезе навън. Малко по-нататък по пътя имаше стрелка, на която пишеше: „Към Удли Кемп“. Тя сочеше малка пътека нагоре по стръмния склон.
Лили Кимбъл тръгна по пътеката и скоро се заизкачва по склона. Премина покрай една гора и после хълмът стана още по-стръмен, целият покрит с пирен и цветя.
Някой се измъкна иззад дърветата и Лили Кимбъл подскочи уплашено.
— Боже мой! — възкликна тя. — Как се стреснах!
— Изненадах ви, така ли? Имам и още една изненада за вас.
Между дърветата беше много усамотено. Никой не би могъл да чуе вик или боричкане. Всъщност, нямаше викове, а боричкането свърши съвсем бързо.
Една разтревожена птица, излетя от клоните…
— Какво може да е станало с тази жена? — попита Кенеди с раздразнение.