Гуенда седна в леглото, като се мъчеше да не трепери.
— О, мис Марпъл, толкова съжалявам! Не знам какво… беше ужасно за мен. Те разсърдиха ли се?
— Не се тревожи, дете — успокои я мис Марпъл. — Затопли се с тези грейки.
— Не, всъщност нямам нужда от грейки.
— О, имаш. Така е. А сега изпий този чай.
Беше горещ, силен и с прекалено много захар, но Гуенда послушно го изпи. Вече не трепереше толкова силно.
— Отпусни се и поспи — каза мис Марпъл. — Преживя лошо сътресение. Утре ще поговорим за него, а сега не се тревожи за нищо и се опитай да заспиш.
Тя дръпна завивките нагоре, усмихна й се, потупа я по ръката и излезе.
— Какво, по дяволите, се случи с това момиче? — попита Реймънд жена си с раздразнение. — Лошо ли й стана?
— Реймънд, нямам представа, тя просто изпищя! Струва ми се, че пиесата беше прекалено зловеща за нея.
— Да, наистина. Уебстър6 е малко зловещ, но не бих си помислил, че… — той замълча, защото влезе мис Марпъл. — Добре ли е тя?
— Да, струва ми се. Преживяла е лошо сътресение.
— Сътресение? От една стара пиеса?
— Струва ми се, че не е само това — отвърна мис Марпъл замислено.
Гуенда получи закуската си в леглото. Пийна малко кафе и гризна от препечения хляб. Когато стана и слезе долу, Джоун беше отишла в ателието си, Реймънд се беше затворил в работния си кабинет и само мис Марпъл седеше до прозореца с изглед към реката. Тя бе погълната от плетивото си.
Когато Гуенда влезе, мис Марпъл вдигна глава и й се усмихна приветливо.
— Добро утро, скъпа. Надявам се, че вече се чувстваш по-добре.
— О, да. Мисля, че ми няма нищо. Не знам как можах да се държа толкова идиотски снощи. Те… те сърдят ли ми се?
— О, не скъпа. Напълно разбират.
— Какво разбират?
Мис Марпъл я погледна над плетката.
— Снощи ти преживя лошо сътресение. Не е ли по-добре да ми разкажеш за него? — подкани я тя внимателно.
Гуенда се заразхожда нервно из стаята.
— Мисля, че е по-добре да отида на психиатър.
— В Лондон, разбира се, има чудесни специалисти по психични заболявания. Но сигурна ли си, че е нужно да се консултираш с някой от тях?
— Да. Имам чувството, че полудявам… сигурно полудявам.
Влезе застаряващата прислужница. В ръцете си тя държеше поднос с телеграма, която връчи на Гуенда.
— Раздавачът пита дали ще има отговор, мадам.
Гуенда скъса плика. Телеграмата беше препратена от Дилмут. Вгледа се в нея объркано за миг и после я смачка.
— Няма да има отговор — каза тя машинално. Прислужницата излезе от стаята.
— Надявам се, че няма лоши новини?
— Не. От Джайлс е. Съпругът ми. Пристига след седмица.
Гласът й звучеше объркано и съкрушено. Мис Марпъл се прокашля деликатно.
— Това… струва ми се, е чудесно. Или греша?
— Чудесно? Когато не знам дали полудявам или не? Ако съм луда, не е трябвало изобщо да се омъжвам за него. А и тази къща! Не мога да се върна там! Наистина не знам какво да правя!
Мис Марпъл потупа приканващо с ръка канапето до себе си.
— Хайде, скъпа, седни тук и ми разкажи всичко от начало до край.
Гуенда прие поканата с чувство на облекчение. Разказа всичко, като започна още с първото си посещение в „Хилсайд“ и стигна до случките, които я бяха разстроили.
— И много се уплаших — завърши тя. — Реших да дойда в Лондон, за да се махна от всичко това. Само че не можах. То ме преследва. Снощи… — тя затвори очи и преглътна, потънала в спомена.
— Снощи? — подкани я мис Марпъл.
— Не, няма да ми повярвате — каза Гуенда бързо. — Ще решите, че съм истерична и побъркана или нещо такова. Стана съвсем неочаквано, в самия край. Пиесата много ми хареса. Нито веднъж не си спомних за къщата. И тогава… абсолютно неочаквано… когато той каза тези думи…
Тя ги повтори с много нисък, развълнуван глас:
— Покрий лицето й. Очите ми са заслепени, тя умря тъй млада.
— Изведнъж се върнах там… бях на стълбите и гледах надолу през парапета към антрето… тя лежеше отпусната… умряла. Косата й беше руса, а лицето й… цялото посиняло! Беше мъртва, удушена и някой каза същите тези думи, със същия ужасяващ гърлен глас… видях ръцете му… сиви, сбръчкани… не бяха ръце… маймунски лапи… Беше ужасно, казвам ви. Тя беше мъртва…
Мис Марпъл попита тихо:
— Коя беше тя?
Гуенда отговори бързо, без да се замисля:
— Хелън…
ГЛАВА 4
Хелън?
За миг Гуенда се вгледа в мис Марпъл, после махна кичур коса от челото си.
— Защо казах това? — попита тя. — Защо казах „Хелън“? Не познавам никаква Хелън!
Тя отпусна отчаяно ръце.
— Ето, нали ви казах, аз съм луда! Въобразявам си разни работи! Продължават да ми се привиждат неща, които не съществуват! Най-напред само тапетите, а сега и мъртъвци! Значи състоянието ми се влошава!
6
Джон Уебстър (1575–1634 г.) — английски драматург. Тук става дума за една от двете най-популярни негови трагедии, „Дукесата на Малфи“. — Бел. пр.