— О, не прави прибързани заключения, скъпа…
— Или нещо не е наред с тази къща. Има призраци, или е омагьосана… виждам неща, които са се случили в нея… или ще се случат, което е още по-лошо… Може би жена на име Хелън ще бъде убита… там… Само че, ако къщата наистина е омагьосана, не разбирам защо ще ми се привиждат тези ужаси, когато съм толкова далеч. Наистина си мисля, че нещо става с мен. По-добре да отида на лекар и то веднага, още тази сутрин!
— Гуенда, мила, винаги можеш да направиш това след като опиташ всичко друго, но ако питаш мен, най-добре е първо да се потърсят най-простите и обикновени обяснения. Нека да уточним фактите. Разтревожили са те три конкретни събития. Една пътека към градината, върху която са били засадени храсти, но ти си чувствала, че е била там, една зазидана врата и едни тапети, които си си представяла с най-малките подробности, без въобще да си ги виждала. Така ли е?
— Да.
— Е, най-простото обяснение би било, че всъщност си ги виждала.
— В някакъв друг живот, това ли искате да кажете?
— Не, не скъпа. Имам предвид този живот. Искам да кажа, че може би си ги спомняш.
— Но аз дойдох в Англия за първи път преди един месец, мис Марпъл!
— Сигурна ли си в това?
— Разбира се, че съм сигурна! През цялото време съм живяла недалеч от Крайстчърч, Нова Зеландия!
— Там ли си родена?
— Не, в Индия. Баща ми е бил офицер в армията. Майка ми умряла две години след раждането и баща ми ме е изпратил при нейните роднини в Нова Зеландия, за да ме отгледат. Самият той е умрял няколко години по-късно.
— Спомняш ли си пътуването от Индия до Нова Зеландия?
— Не. Спомням си много бегло някакъв кораб. Един кръгъл прозорец, илюминатор предполагам. И мъж с бяла униформа, червендалесто лице и сини очи. На брадичката му имаше някакъв белег. Той ме подхвърляше във въздуха и си спомням, че наполовина се страхувах, а наполовина ми харесваше. Но всичко е много разпокъсано.
— Спомняш ли си някаква дойка, бавачка?
— Не бавачка. Беше Нани. Спомням си Нани, защото тя беше при мен до по-късно, докато станах петгодишна. Изрязваше ми патета от хартия. Да, и тя беше с мен на кораба. Караше ми се, когато плачех, защото капитанът ме целуваше и никак не ми харесваше брадата му.
— Скъпа, това е много интересно, защото всъщност ти смесваш две различни пътувания. В едното капитанът е бил с червендалесто лице и белег, а в другото е имал брада.
— Да — съгласи се Гуенда, — може би е така.
— Мисля си, че е възможно след смъртта на майка ти, баща ти да те е довел най-напред в Англия и да си живяла с него в „Хилсайд“. Ти ми каза, спомни си, че в къщата си се чувствала като у дома си още от мига, в който си влязла. И стаята, която си избрала, може да е била някогашната ти детска стая…
— Наистина е била детска стая. На прозорците има решетки.
— Виждаш ли? И тези весели тапети с макове и метличина. Децата си спомнят такива неща много добре. Аз самата никога няма да забравя бледоморавите ириси в моята детска стая, а струва ми се, смениха тези тапети, когато бях някъде на около три години.
— И затова ли веднага си помислих за шкафовете с играчки и за кукленската къща?
— Да, а също и ваната с махагон отстрани. Ти ми каза, че още като си я видяла, си си помислила за ябълки, книжни платноходки и плуващи патета.
— Наистина — каза Гуенда замислено, — сякаш предварително знаех кое къде е: и кухнята, и шкафът за бельо. И винаги ми се струваше, че между всекидневната и трапезарията има врата. Но нима е възможно да дойда в Англия и да попадна точно на къщата, в която съм живяла? При това толкова отдавна?
— Не е невъзможно, скъпа моя. Това е просто едно много забележително съвпадение. А такива неща се случват. Съпругът ти е искал къща на южното крайбрежие, ти си тръгнала да търсиш и си попаднала на нещо, което е събудило спомените ти, привлякло е вниманието ти. Не е била прекалено голяма, цената е била разумна и ти си я купила. Не, не е чак толкова невероятно. Ако къщата беше „омагьосана“, както казват (и, може би, понякога имат право), според мен щеше да реагираш по друг начин. Но ти не си усетила нищо отблъскващо или ужасно, освен, както ми каза, когато си слизала по стълбата и си погледнала надолу към антрето.
Страхът отново се върна в очите на Гуенда.
— Искате да кажете… че тази Хелън… че и това е истина?
— Да, така мисля, скъпа моя — отговори Мис Марпъл с много благ тон. — Трябва да приемем, че щом другите неща са спомен, това също е спомен…
— Че наистина съм видяла мъртва жена? Удушена? Просната на онова място?