— Е, коя е Хелън?
— Тя е моята… приятелка.
— Приятелка! — възкликнах аз, зарадвана от възможността да сваля напрежението в стаята. — В киното ли се запозна с нея? Онази вечер, когато ходи да гледаш „Хърби“ с приятелите си?
Заради случилото се не го бях разпитвала за онази вечер, а трябваше да се усъмня, когато каза, че излиза с „приятели“. И на него му беше трудно да лъже, както на баща му, и сега истината се изля.
— Не бях на кино с приятели. Бях на гости у Хелън. Тя ме покани. Ядохме пица и гледахме „Царете на хаоса“. Само това ще ви кажа — той погледна Андрю в очакване на реакция. — Татко?
— Това е чудесно, Лорънс, чудесно.
Явно на срещата беше станало повече, отколкото беше готов да ни каже. Това ме обезпокои. Спомних си, че беше пуснал пералнята. По правило с Лорънс нямахме тайни един от друг. Поне досега. Но трябваше да поема контрола, тъй като Андрю отново излезе от стаята, без да каже нито дума. Хванах ръцете на Лорънс.
— Лорънс, не ме прекъсвай. Не знам какво си правил с тази Хелън и не искам да знам, но ти заблуди баща си и мен. Прибра се с навехнат глезен и ни излъга как си прекарал вечерта. Не знам и какво си правил в пералното онази нощ. Няма дори да те питам. Баща ти ти даде два паунда, за да се забавляваш в киното, тъй че искам да ми ги върнеш. Ние сме почтено семейство и не се лъжем един друг. Ясно ли е?
Макар че никой от нас повече не спомена мъртвото момиче у дома, беше трудно да избегнем името Ани Дойл след първите новини за нея. На другия ден снимката ѝ беше на втора страница в „Айриш Таймс“ — същата, с деформираната усмивка и кривите зъби. За последно я видели в петък следобед да влиза у дома си. Имало непотвърдени сведения, че сутринта са я видели в старата част на града и полицията молеше за съдействие всички, които са били в контакт с нея през онзи ден.
На следващия ден във вестниците се появи снимка и интервю с родителите ѝ. Разгледах внимателно снимката. Един детектив стоеше зад останалите трима членове от семейството. Веднага си личеше, че са бедни хора. Лицето на бащата на Ани беше изпълнено с болка, очите му бяха изцъклени от изтощение. Беше набит, недодялан и небръснат. Жена му беше безлична. На снимката беше другата им дъщеря — с наведена глава и лице, скрито зад гъстата коса. Майката на Ани беше казала, че била добро момиче, много умно, много весело и популярно. Молеха хората да се оглеждат за нея. Искаха само Ани да се прибере. Докато четях, не можах да усетя страданието на майката. Опитах се, но не можех да си го представя. Чудех се какво би казал бащата на Ани, ако знаеше какви ги беше вършила скъпата му дъщеря. Може би щеше да изпита облекчение, когато разбереше, че е мъртва. И все пак му съчувствах повече, отколкото на жена му. Статията подробно описваше как била облечена Ани, когато я видели за последно: палто с десен „рибена кост“, тъмнолилави ботуши и посребрена гривна за самоличност — незабележителна, евтина дрънкулка, която носеха половината момичета в страната. Отбелязваха, че червената ѝ коса била боядисана в черно.
След това се успокоих. След седмица се появиха по-сензационни съобщения за Ани Дойл, в които се говореше за нещастното ѝ минало, за кражби от магазините и институционализиране. Не го казваха направо, но намекваха, че била проститутка. Бях отвратена. Андрю се закле, че нямал представа, но призна, че тя приела плана с по-голяма готовност, отколкото очаквал.
— Трябваше да знам, трябваше да се сетя — каза той.
Все пак, за наш късмет, тя беше момиче, което си бе просило белята, и последният човек, когото полицията би свързала със семейство като нашето. Нямаше за какво да се хванат, освен за една кола, предполагаемо подобна на нашата. Така и не дойдоха със заповед за обиск. Бях изгорила шапката на татко в огнището при първа възможност. Нямаше да открият нищо, освен ако не започнеха да копаят, а ние не им бяхме дали повод за това.
Новата цветна леха в задната градина отначало ме безпокоеше. Естествено, напомни ми за сестра ми. Но открих, че в крайна сметка свикваш с всичко.
Малко преди Коледа ние с Андрю излязохме на вечеря. Рядко излизам вечер, а сега и не можехме да си го позволим заради Пади Кери, но реших, че му се полага някакво малко удоволствие. Преживяхме толкова много. А и исках да говоря с него на обществено място, където нямаше да реагира пресилено. Погрижих се да ни намерят ъглова маса, където нямаше да ни чуват.
Изчаках да донесат основното ястие, преди да подхвана темата.
— Ти обичаш Лорънс и мен, нали, скъпи?