— Какво?… Да… Защо ме питаш? Разбира се, че ви обичам.
— Просто… Ако нещо се случи… Ако открият нещо…
— Боже, Лидия! — той остави приборите.
— Всичко е наред, сигурна съм, че сме в безопасност. Шумотевицата стихна. Никой вече не я търси, но просто ако…
— Какво?
— Надявам се, че ще помислиш за Лорънс.
— За какво говориш?
— Ако по някаква причина те хванат, ако намерят доказателства и няма начин да не те арестуват, можеш да кажеш, че си го извършил сам.
Той ме погледна с отворена уста и аз се зарадвах, че съм избрала този тих ресторант, защото знаех, че ако си бяхме у дома, щеше да крещи и да хвърля предмети. Винаги съм знаела как да контролирам избухванията на мъжа си.
— Виж, скъпи, ако Лорънс изгуби и двама ни при такива ужасни обстоятелства, животът му ще бъде съсипан. Но ако те хванат, би могъл да кажеш, че просто нещо се е объркало. Свада между влюбени. Можеш да им кажеш, че се е опитала да те изнуди и това ще е вярно! Аз мога да кажа, че не знам нищо и двамата с Лорънс да изградим наново живота си. Не би ли пожелал това за нас, скъпи?
Долната му челюст потръпна и когато накрая проговори, звучеше по ирония така, сякаш го душаха.
— Постъпих като глупак, когато последвах безумния ти план. Направих го, защото те обичах. Ще направя каквото поискаш. Ти пак ще получиш онова, което искаш. Винаги става така. Но не се преструвай, че го правиш заради Лорънс.
Андрю никога не е разбирал силата на майчината любов.
5.
Лорънс
Дразнех се, че казват „изчезнала“, сякаш Ани Дойл се беше стопила във въздуха, след като беше ясно, че ѝ се е случило нещо лошо. Идеята, че баща ми е замесен в „изчезването“ на жена, би била напълно абсурдна преди онзи ден. Той беше уважаван човек, а ако човек четеше между редовете на „Сънди Уърлд“, разбираше, че тя е била наркоманка и проститутка. Той никога не беше имал извънбрачна връзка, поне доколкото ми беше известно, но бях сигурен, че знае нещо за това.
Първо излъга полицая, че си е бил вкъщи онази вечер, а после се опита да ме убеди, че си е бил легнал, но аз знаех, че не беше у дома, защото колата му я нямаше, когато се прибрах. Мама си беше легнала рано с една от нейните мигрени, а той се бе промъкнал по-късно. Това беше достатъчно подозрително, но когато прочетох за сребърната гривна във вестника, наистина се разтревожих. Съобщаваха подробно какво е носила Ани Дойл, когато е изчезнала.
Два дни преди това мама ме беше помолила да сменя торбата на прахосмукачката. Тя мразеше мръсната работа, затова татко или аз правехме това. Когато извадих торбата, нещо лъскаво беше пробило дупка в нея. Издухах прахта и видях тясна плочка, прикрепена към тънка метална верижка. Върху плочката пишеше „Марни“. Закопчалката беше изцапана с нещо червено. От другата страна на плочката нямаше верижка — явно беше половин гривна. Зачудих се коя ли е Марни и прибрах гривната в едно чекмедже в кухнята, защото реших, че е на майка ми. Помислих, че неволно я е засмукала с прахосмукачката, но забравих да ѝ кажа.
След като прочетох последните новини за Ани Дойл, разбрах значението ѝ и осъзнах, че мама никога не би носила подобна гривна. Мама носеше само златни бижута в старинен стил. Посребрената гривна би била твърде модерна и евтина за нея. Когато успях да хвана татко сам в кухнята, му показах гривната.
— Открих я в прахосмукачката. Не е на мама, нали?
— Дай ми я — това беше заповед. — Просто някакъв боклук.
Той я хвърли в коша и излезе бързо без никакво обяснение. Аз я извадих измежду обелките от картофи и мазните парчета, изрязани от месото на вечеря. Измих я на чешмата, увих я в салфетка и я прибрах в джоба си. Не знаех какво ще правя с нея, но знаех, че е доказателство за нещо. Тази мисъл ми беше неприятна, но ми се струваше важно да я запазя.
А после, няколко дни по-късно, се прибирах от училище и видях полицейска кола да спира пред портата ни. Дъхът ми секна. Дали бяха дошли да арестуват татко, или това беше просто едно от рутинните им посещения? Едър мъж излезе от колата, точно когато завих по алеята.
Познах го от новините по телевизията. Той разследваше изчезването. На задната седалка седеше друг мъж, а шофьорът беше униформен.
— Здрасти, синко. Аз съм старши детектив Деклан О’Тул, а този там — той посочи към задната седалка — е детектив Джеймс Муни. Тук ли живееш? — той посочи към къщата ни.
— Да.
Детектив Муни излезе от колата и застана зад О’Тул.
— И как се казваш?
— Лорънс Фицсаймънс.
— Вкъщи ли е баща ти?
— Не вярвам. Обикновено се прибира след шест.