— Не разполагате ли със следи, които да ви дават някакви идеи къде може да е отишла? Нещо, което да подсказва какво може да ѝ се е случило?
— Боя се, че не, но открихме сводника ѝ. Той е на мнение, че сама си е намирала клиенти през последните няколко месеца. Не на улицата, както е правела преди, но изглежда е имала пари за хероин. Понякога е по-добре момичетата да имат сводник, защото той им предлага някаква защита.
— И арестувахте ли го?
О’Тул придоби объркан вид.
— За какво?
— За това, че е сводник! Това не е ли незаконно?
Той искрено ми се присмя.
— Хубаво момиче като теб не бива да се разстройва. Сводниците са ни полезни по други начини.
Отвърнах жлъчно:
— Сигурна съм.
Той ме освободи от хватката си.
— Аз съм на твоя страна. И на твое място не бих хапал ръката, която ме храни.
Бях шокирана от заплашителния му тон. Ако не играех по свирката му, нямаше да ни помогне.
— Съжалявам, просто… Тревожа се… Ние с Ани бяхме близки.
— Сигурно те боли, че е имала тайни от теб — той порови из бюрото си и извади тетрадка от онези, които използвахме в училище.
— Намерихме това заедно със спринцовките под матрака. На нас не ни е от полза, но може би ти ще искаш да я задържиш.
Посегнах да я взема, но той я отдръпна.
— Какво ще кажеш?
— Благодаря, старши детектив — усмихнах му се сладко.
— Деклан.
— Деклан.
— Не я бива много в писането. Ходила ли е изобщо на училище?
Опитах се да скрия гнева си.
— Тук са описани доста големи суми. Не знаем за какво става дума. Ако успееш да разбереш, кажи ни. Проститутка не може да спечели толкова пари. Цената в момента е десет паунда за секс по пълна програма — добави той.
Предполагаше, че тя може би е предлагала „много специални услуги“ срещу сумите, записани в тетрадката. Трябваха ми няколко секунди, за да разбера накъде бие. Помислих си за сестра си, с която бях делила стаята през детството си. Още се опитвах да осъзная факта, че може да е била проститутка. Той настоя, че адресите и телефонните номера са били проверени, но не са довели до нищо.
После записа и своя номер на парче хартия.
— Обади ми се по всяко време, когато ти се прииска да поговориш с някого.
— За Ани ли?
— За каквото и да било.
Веднага разпознах драскулките на Ани. Това беше нещо като дневник. Почеркът и правописът ѝ бяха ужасни. Но всичко беше толкова… в неин стил, че когато прочетох съдържанието, ми призля. Беше ми неловко, че чета личния ѝ дневник, но бях съкрушена от написаното в него. Започваше с писмо, датирано скоро след като се беше върнала от „Сейнт Джоузеф“ преди четири години.
Скъпа Марни,
Обзалагам се, чи те са ти дали ново име, но ти винаги ще бъдеш Марни за мен заради онзи филм, тя беше прикрасна в онзи филм и мисля, че и ти ще си прикрасна като нея, кугату пораснеш. Ти си найхубавото нещо, което съм виждала. Надявам се, че новото ти семейство се държи дубре е теб. Не ми казвът къде отиваш и аз не изках да те оставя, но те казаха, че ще ме зътворят там завинаги, ако не подпиша докоментите. Ще ми се да можех да остана и да те утнеса у дома с мен, но татко не се съгласи. Каза, че съм пузор за семейството. Не искам да съм пузор и за теб. Но скоро ще дойда да те търся. Иска ми се да знаех каде си, защото много ми липсва да те държа и да те гужкам. Сестра ми ме пита за теб, но аз не мога да кажа ништо, заштото съм лошата, която те остави, а сега искам да бях останала и да не те бяха отпратили. Съжалявам с цялото си сарце и обещавам, че щете намеря.
Къдрица от мека, пухкава и почти жълта коса беше залепена за страницата с тиксо.
Освен записките вътре имаше разни други неща като например билети за кино, залепени за страниците като в албум, различни телефонни номера, парични суми и неправилно изписани адреси на хотели. При последните вписвания от едната страна на страницата пишеше С., а от другата — 300 паунда. Не разбрах нищо повече от О’Тул.
След като репортерите публикуваха интервюто ни, започна да се стича информация. Ани била видяна в пет различни кръчми и два ресторанта в Дъблин, работела в кафене в Галуей, в хотел в Грейстоунс, в офис в Белфаст. Безброй хора мислеха, че са я видели. Детектив Муни ни държеше в течение, но дори той призна, че нямат ресурси да проверяват всяко обаждане. Не и както трябва. Ние с Деси сами проверихме много от тях. Взехме автобуса и обикаляхме по хотели, кръчми и магазини със снимката ѝ, но беше вбесяващо. Изглежда, че някои от хората, които бяха „видели“ Ани, само искаха да бъдат част от оживлението, свързано с изчезването на човек. Историите им не бяха убедителни или приятелите им ги опровергаваха. Често това бяха просто хора със свои проблеми, които търсеха внимание. Всяка нова следа отначало ни радваше, но нито една не се оказа резултатна.