Без да каже и дума, Лорънс вдигна пуйката и я хвърли в коша, отказвайки се от сандвичите и яхниите. Отиде до антрето, за да се обади за линейка и се върна с пълна чаша бренди за мен. Избърса пода, после внимателно сложи Андрю долу и подложи една от кухненските възглавнички под главата му. Изтри мазнината от бузата и косата му с кърпа. Исках да затворя очите му, но в празния му поглед имаше някаква невинност и аз исках Лорънс да я види. Той отиде да се обади на брата на Андрю, Фин, който щеше да предаде новината на майка им Елинор.
Може би защото беше Коледа, линейката дойде едва след час, а може би беше защото Лорънс им беше казал, че Андрю е вече мъртъв и няма защо да бързат. Елинор, Фин и жена му Роузи вече бяха дошли. Фин беше шокиран от смъртта на по-малкия си брат, но се държеше стоически. Не бяха близки.
Роузи се развихри — въртеше телефони и пълнеше чаши, докато Елинор плачеше без глас в кожения фотьойл на Андрю. Беше ми неприятно, че седи там. Андрю беше нейното дете. С Елинор обикновено се търпяхме една друга, но тя никога не се постара да не ме напада. Ролята ѝ на семеен матриарх ѝ даваше право да говори каквото си иска, а това обикновено означаваше да критикува. Никога не се въздържаше да коментира теглото на Лорънс. Обикновено Андрю я посещаваше сам, а когато тя ни идваше на гости, аз се въздържах от всякакви намеси и си прехапвах езика. Колкото и да скърбяхме в този тъжен ден, ние не се опитахме да се утешим една друга.
Мисля, че след това изпаднах в шок. Фин и Лорънс намериха хапчетата ми и ми ги дадоха. Сложиха ме в леглото и аз се събудих след часове, крещейки за Андрю. Лорънс дойде и седна при мен, разтриваше ръката ми, уверяваше ме, че всичко ще бъде наред и че сега той ще се грижи за мен. Болката от тази загуба беше много по-силна, отколкото от всички помитания.
През няколкото дни преди погребението останах в леглото, оставяйки на Фин, Роузи и сина ми да уредят всичко. Живеех в мъгла от транквиланти. Имаше някаква суматоха около дрехите, с които трябваше да погребат Андрю. Лорънс беше избрал любимите панталони на Андрю от рипсено кадифе в цвят на горчица и тъмночервена жилетка и Елинор беше ужасена, че няма да е в най-хубавия си костюм. На мен ми беше все едно.
Погребението премина без намеса от моя страна. Чувствах се като под водата в басейн и сякаш всичко ставаше над главата ми, над повърхността. Гледах, възприемах, но не можех да участвам. Стоях сред опечалените, стисках ръце на стотици хора — политици, репортери, съдии и адвокати. Лорънс стоеше до мен, подкрепяше ме и ми подаваше хартиени кърпички. Чувствата ми изригнаха, докато гледах как Лорънс носи ковчега с трупа на баща си. Започнах да крещя и всички с ужас се отдръпнаха от мен, докато накрая Роузи и един от синовете ѝ не ме изведоха и не ме качиха в чакащия черен мерцедес. Тя намери някакви хапчета в чантата ми и аз с радост ги глътнах. Елинор се качи в колата и ми каза, че трябва да се държа достойно. Исках да я шамаросам, но хапчетата започнаха да действат, затова погледнах през прозореца към пътя за гробището и видях хора, които носеха пазарни чанти, чакаха на автобусни спирки, бъбреха си през живите плетове, сякаш нищо не се беше случило. Когато ковчегът беше спуснат в земята, Лорънс стисна ръката ми.
Когато се върнахме в „Авалон“, Роузи и челядта ѝ поднесоха сандвичи на петдесетината души, които обикаляха из стаите за прием. Разпознах две-три от жените, с които бяхме излизали преди много време, и се зачудих кой ги е поканил. Съпругите на бившите колеги на Андрю напълниха фризера с глупави безполезни ястия и пайове, всички надлежно надписани. Чудеха се на просторния ни дом. Няколко момчета от старото училище на Лорънс дойдоха, онова момиче Хелън също беше тук и увисваше на ръката на сина ми при всяка възможност, но той се грижеше за мен. Съсухрен свещеник пожела да се молим заедно, но аз не можех да издържа да стоя в една стая с него и Лорънс го заведе при Елинор, която беше по-благоразположена към съболезнованията му.
След смъртта на Андрю открих, че е невъзможно да изляза от мъглата. Повечето дни прекарвах в леглото, а когато слезех долу, се взирах в телевизора, опитвайки се да пренебрегна празния фотьойл до мен. Не можех да престана да плача. Лорънс ми носеше храна на поднос и ме хранеше като бебе, а аз ядях механично, без да усещам вкус.