Когато свекърва ми, Фин и приятелите на Андрю се обаждаха да разберат как съм, аз не отивах на телефона, а молех Лорънс да им предава съобщения. Оставих съболезнователните картички да се трупат, без да ги отварям. Гълтах успокоителни, за да блокирам болката — те наистина помагаха и спираха нарастващата паника, която заплашваше да ме удави. Бях на 48 години. Сега имах само Лорънс — моят син, който растеше твърде бързо. И бях ужасена, че той може би няма да иска да бъде мое дете още дълго.
След като Лорънс се роди, имах девет помятания. Всяко едно от тях ме опустоши — болката, загубата и накрая страхът. Износих едно дете цели четири месеца и вярвахме, че сме успели. Дотогава не бях задържала ембрион повече от десет седмици. Беше слънчевото лято на 1977 г. Празнувахме с вечеря в любимия ни ресторант — Андрю, Лорънс и аз. И точно след като отнесоха чиниите ни, усетих ужасното и познато разкъсване в утробата си и се превих в агония. След секунди потоци кръв се изляха върху тапицирания с кадифе стол под мен. Андрю бързо разбра какво става и ме занесе до колата, оставяйки късчета от вътрешностите ми върху плюшения им килим. 14-годишният Лорънс беше пребледнял и плачеше, но дори той разбра.
— Бебето ли е, мамо?
Обикновено след помятанията ми трябваха седмица-две, за да се върна от мъртвото място, което обитавах с изгубените си зародиши, но този път трая много по-дълго.
Лекарите с нищо не можеха да ми помогнат. Три различни агенции за осиновяване ни отхвърлиха. Реших, че всичко е въпрос на щедро дарение, но имаше всякакви интервюта, където с Андрю ни въртяха на шиш поотделно, а после заедно. Въпросите бяха ужасно натрапчиви. Казах на Андрю да използва положението си, но и това не помогна с нищо. Той използва всичките си връзки и макар че първите две агенции не ни бяха изложили причините да не ни дадат дете, третата ни изпрати писмен доклад. Пишеха, че не съм се справила добре с проблемите от детството си и заявяваха със съжаление, че може би няма да бъда в състояние да задоволя нуждите на още едно дете. Казваха, че е странно, че нямам близки приятели и че рядко излизам от дома си. Когато получих този доклад по пощата, отидох направо в агенцията и крещях на жената на рецепцията, докато тя не повика охраната. Андрю дойде да ме прибере и след това настоя да не се обръщаме към други агенции.
Не се отказахме да създадем свое дете, затова изготвихме плана, съгласно който онова момиче трябваше да забременее от Андрю, а после той да ѝ плати за детето. Негова задача беше да намери младо и здраво момиче, достатъчно бедно, за да се съгласи. Планът беше, щом забременее, той да я посещава веднъж месечно и да ѝ плаща 200 паунда за всеки месец от бременността и 500 паунда, когато бебето се роди. Това бяха много пари за бедно момиче. Бяха много пари и за нас. Макар че идеята беше практична, трябваше да моля Андрю да я осъществим. Трябваше да го умолявам.
— Не заслужава ли Лорънс да има брат или сестра? Ще му кажем, че сме убедили някоя агенция за осиновяване.
— Ако някога излезе наяве, ще бъдем опозорени — каза той.
Казах му, че никой няма да повярва, че сме направили подобно нещо. Той пак не беше съгласен.
— Не можем да си го позволим.
Продадох картината на Мейни Джелет4, за която татко беше казал, че някой ден ще струва нещо. Винаги съм я смятала за ужасна, но се оказа, че татко е бил прав за цената ѝ. Андрю продължи да възразява.
— Откъде да знам, че мога да вярвам на момиче, което би се съгласило на това?
Иска ми се да се бях замислила повече по въпроса за доверието. Андрю не можеше да я заведе при лекар за установяване за бременност. Беше твърде известен. Той предложи аз да се занимавам с нея, щом тя забременее, но това беше изключено. Аз не знаех как да говоря с такива хора. Той ги виждаше всеки ден в съдилищата — наричаше ги „утайката на обществото“. Съгласи се едва след като гладувах в продължение на една седмица. Но планът беше чисто теоретичен, докато не успяхме да открием подходящата жена. Това беше дълъг процес. Не беше нещо, което можехме да потърсим в юридическата библиотека. Не можехме да помолим никого за препоръки. Андрю беше правил опити за сближаване с няколко жени, но казваше, че те или се отдръпвали, когато ги поканел на вечеря, или искали да започнат връзка с него. А и не били подходящи — от средната класа или твърде възрастни.
И изведнъж една вечер ми разказа за някаква млада жена, която хванал да му краде портфейла, докато си купувал вестник от будката следобеда. Тя го помолила да я пусне, казала, че ще направи всичко, което иска. Плакала и го умолявала. Казала, че парите ѝ трябват, за да купи лекарство на болната си сестричка. Той се съжалил над нея, дал ѝ пет паунда и я закарал до дома ѝ.
4