— Скъпа, не разбираш ли колко е неловко? Живея с шефа си!
Признавам, че татко доста командваше Андрю, но той свикна бързо. Мисля, че разбираше какъв късмет е извадил.
Андрю не възразяваше срещу нежеланието ми да каня гости или да общувам с други двойки. Казваше, че е напълно доволен да ме има само за себе си. Беше мил, щедър и грижовен. Обикновено избягваше конфронтации, тъй че не се карахме много. Ако се разгорещеше, можеше да ритне или да хвърли някой предмет, но мисля, че всички го правят от време на време. А и винаги след това ужасно се разкайваше.
Андрю си пробиваше път нагоре, докато накрая цялото време, което прекарваше на голф игрището, даде резултат и преди три години той беше избран за съдия в наказателния съд. Беше уважаван член на обществото. Когато говореше, хората го слушаха и го цитираха във вестниците. Мнозина го приемаха като гласа на разума по отношение на правни и съдебни проблеми.
Но миналата година старият му приятел Пади Кери — наш счетоводител и негов партньор по голф, избяга от страната с парите ни. Мислех, че Андрю ще внимава ако не с друго, то поне с финансите ни. Това беше работата на съпруга — да печели и да се грижи за икономическото благополучие на домакинството. Но той беше поверил всичко на Пади Кери, а приятелят му ни беше изиграл. Останахме само с дългове и пасиви, и дори голямата заплата на Андрю едва покриваше разходите ни.
Дали все пак не се бях омъжила неблагополучно? Моята роля беше да бъда представителна, красива, очарователна — домакиня, компаньонка, добра готвачка, любовница и майка. Майка.
Андрю предложи да продадем малко земя на предприемачи, за да съберем капитал. Предложението му ме хвърли в ужас. Никой с нашето положение не правеше подобни неща. Бях прекарала целия си живот в „Авалон“. Баща ми я беше наследил от своя баща и това беше къщата, в която се бях родила. И в която умря сестра ми. Нямаше да правя компромиси, давайки съгласие за продажбата на каквато и да било част от „Авалон“. Нямаше да правя компромиси и за парите, които трябваше да платим на момичето.
Но бяхме принудени да преместим Лорънс от ужасно скъпото училище „Кармайкъл Аби“ в „Сейнт Мартин“. Това ми разби сърцето. Знаех, че там е нещастен. Знаех, че го тормозят заради класата и акцента му, но просто нямахме пари. Андрю тихомълком продаде част от семейното сребро, за да плати дълговете ни и за момента избегнахме фалита. Той не можеше да рискува да се стигне дотам, защото щяха да го принудят да се откаже от поста си. Никога не сме пилели пари, но дребните глезотии, с които бяхме свикнали, започнаха да изчезват. Той се отказа от членството си в голф клуба, но държеше аз да запазя сметките си в „Суитцърс“ и „Браун Томас“1. Винаги е държал да не ме разочарова.
И сега това? Мъртво момиче в багажника на колата в гаража ни. Съжалявах, че е мъртва, но не мога да кажа дали и аз нямаше да я удуша при тези обстоятелства. Просто си искахме парите. Не спирах да мисля за белезите по ръката на момичето. Бях гледала документален филм за пристрастените към хероина по Би Би Си, а вестниците непрекъснато пишеха за техния епидемично увеличаващ се брой. Изглеждаше очевидно, че тя е инжектирала парите ни във вените си, сякаш нашите нужди и желания нямаха значение.
Докато Андрю спеше неспокойно, простенвайки от време на време, аз съставих план.
На другата сутрин, събота, Лорънс спа до късно. Предупредих Андрю да говори колкото се може по-малко и той с готовност се съгласи. Очите му бяха хлътнали и гласът му леко трепереше — нещо, което така и не изчезна напълно след онази нощ. Отношенията им с Лорънс открай време бяха напрегнати, така че едва ли щяха да се впуснат в задълбочени разговори. Възнамерявах да отпратя сина ни от къщата за деня, възлагайки му да свърши нещо, докато Андрю зарови момичето в градината ни. Мъжът ми беше шокиран, че ще я погребем тук, но успях да го убедя, че така няма начин да я открият. Имотът беше наша собственост. Никой не можеше да влезе без наше позволение. Голямата градина зад къщата беше скрита от погледи. Знаех точно къде може да погребем момичето. Когато бях малка, под чинара до кухненския прозорец имаше декоративно езерце, но татко накара да го запълнят след смъртта на сестра ми. Каменните му бордюри, затрупани с пръст от почти четиридесет години, уместно наподобяваха гроб.
След като Андрю погребеше трупа, можеше да измие и почисти с прахосмукачка колата, за да не останат нишки от тъкан или отпечатъци. Бях решена да взема всички предпазни мерки. Благодарение на работата си Андрю знаеше какво би могло да ни инкриминира. Никой не ни беше видял на брега, но човек никога не знае.